Определение № 50535 от 24.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2632/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „А и Х Билд”ООД, [населено място] срещу решение № 280 от 09.08.2021г., постановено по въззивно гражданско дело № 767/2021г. на Апелативен съд Бургас. След отмяна на решението по гр.д.№ 2107/2020г. на ОС Бургас, с което искът е бил отхвърлен, с въззивното решение ответното дружество е осъдено да заплати на “Сий Дрийм Вила” ЕООД [населено място] сумата 25 000 лева по предявен частичен иск от вземане в общ размер от 50 000 лева - договорна неустойка за периода 07.05.2017г. до 19.10.2017г., на основание Раздел V, т.3 от предварителен договор от 03.09.2014г., ведно със законната лихва. Решението в частта, имаща за последица отхвърлянето като погасен по давност на иска за заплащане на неустойка за периода 27.01.2016г.-06.05.2017г., е влязло в сила. С касационната жалба се иска отмяна на решението и отхвърляне на иска. Касаторът счита за неправилно становището на въззивния съд по доводите му, че ищецът не е изправна страна по договора и че забавата му като изпълнител не се дължи на обективни причини. Оспорва и правилността на изводите, че неустоечната клауза не е нищожна като противоречаща на добрите нрави, както и че за ищеца е възникнало право да я претендира. Поддържа, че неустоечната клауза е със санкционна функция по отношение забавата за изпълнението на поетите от изпълнителя разнородни задължения и е нищожна на основание чл.26,ал.1,предл.трето ЗЗД. Счита за доказани обективни причини за собствената си забава като изпълнител - забрана за извършване на строителни дейности в процесния обект, находящ се в [населено място] за периода 15.05-30.09.2915г. с решение на общинския съвет и забава от страна на ЕВН за присъединяване на сградата към ел.разпределителната мрежа, както и поддържа, че за настъпването на тези обстоятелства не е било необходимо възложителят да бъде уведомяван писмено като отрича в случая приложимостта на разпоредбата на чл.4.1. от Раздел ІІ от договора. Поддържа, че възложителят не е доказал да е изправна страна, тъй като не е изпълнил задълженията си по раздел І, т.1.5 от договора да прехвърли съответните идеални части от правото на собственост върху поземления имот. Навежда довод, че въззивното решение е и очевидно неправилно и постановено в противоречие с императивни материалноправни норми - чл.26,ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.2 ЗЗД, тъй като има за резултат признаване правото на неизправната страна да ползва клаузи от договора, за да реализира правата си на неустойка, независимо от собственото си неизпълнение. Касаторът счита, че в резултат на несъобразяване с правилата на елементарната житейска логика, касаеща връзките между фактите и последиците от тяхното осъществяване, е изведен извод, че ищецът е изправна страна, а уговорената неустойка не е прекомерна и поради това не противоречи на добрите нрави. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ Нищожна ли е неустоечна клауза, уговорена между търговци, която превишава многократно действително очакваните вреди на кредитора. Допълнителната предпоставка е въведена чрез позоваване на ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС и решенията, постановени по реда на чл.290 ГПК по т.д. 637/12г. на ІІ т.о., по т.д. № 219/2018г. на ІІ т.о., по т.д. № 16/2011г. на ІІ т.о., по гр.д.№ 1312/2012г. на ІV г.о., по т.д. № 430/2008г. на ІІ т.о., и по гр.д.№ 541/2010г. на ІV г.о. 2/ Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата в тяхната цялост (а не изолирано едни от други), които имат значение за решението по същество. Следва ли въззивната инстанция при осъществяване на тази своя решаваща дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите констатации да са обосновани. Твърдението е за противоречие на обжалваното решение с ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и цитирани решения по чл.290 ГПК. Поддържа се и доводът за очевидна неправилност по изложените в жалбата съображения. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Претенцията на ищеца - възложител по договор за извършване на довършителни СМР, инкорпориран в предварителен договор за прехвърляне на собственост върху недвижими имоти - апартамент № 7, ателие № 4, апартамент №2 и ателие №1, находящи се във вилна сграда в [населено място], м. „Буджака” срещу задължение за извършване на довършителни СМР от 03.09.2014г., е за неустойка за забава за периода 27.01.2016г. - 19.10.2017г. на задълженията на ответника, поето в раздел ІІ.1 - в срок от 15 месеца от придобиването на собствеността върху апартамент № 7 (т.е. от 27.10.2014г., когато на „АиХ Билд”ООД е прехвърлена собствеността върху този обект), да завърши сградата съгласно одобрените проекти, да депозира документите за издаване на разрешение за ползване съобразно работен и архитектурен проект, проект за дизайн на външна среда и фасади, уговорена в раздел V.3 от договора в размер на 2 000лв. на ден за всеки ден забава. Не е спорно, че съгласно чл.ІІ.1 срокът за изпълнение е 27.01.2016г., а обектът е въведен в експлоатация, въз основа на депозирано искане от 19.10.2017г., който е периодът до който се претендира неустойката по предявения частичен иск. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по съображения, че уговорената неустойка в размер на 2 000лв. дневно противоречи на добрите нрави, тъй като е със санкционна функция по отношение на поетите от ответника разнородни задължения (СМР и снабдяване с пълен комплект документация). Прието е, че същевременно няма доказателства какви очаквани от неизпълнението вреди неустойката следва да обезщети, а уговореният твърд размер на неустойката, отнесен към различните задължения на ответника, не дава възможност за преценка дали тя е дължима при пълно неизпълнение на всички задължения или на част от тях. Въззивната инстанция не е споделила тези изводи. Изложила е правни съображения, че неустойката не е договорена за неспазване на междинните срокове и отделните строителни дейности, поради което в договора няма как да бъде уговорен диференциран размер съобразно неизпълнени строителни дейности, още повече, че отделните посочени в договора етапи на строителството не са обвързани с конкретни задължения на възложителя във връзка с разплащане на приключили и приети по надлежния ред строително-монтажни работи. Позовавайки се на съдебната практика - ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС, е възприела, че преценката за накърняване на добрите нрави се прави към момента на сключване на договора като се взема предвид какъв е видът на неизпълнението, има ли други обезпечения за този вид неизпълнение, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди, че преценката е конкретна - за всеки отделен случай в зависимост от специфичните факти и обстоятелства; че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Мотивирано е, че съобразно естеството на постигнатата между страните договорка, процесната неустоечна клауза се характеризира не само с присъщата й обезщетителна и санкционна, но и с обезпечителна функция, тъй като същата е уговорена с цел да се стимулира длъжника към спазване на предвидения окончателен срок за извършване на СМР; че съобразно начина, по който е уговорена при сключването на договора в твърд размер от 2000 лв. за всеки ден забава, без краен предел на срока и размера, до който може да нараства, тя не накърнява добрите нрави. Счетено е, че липсата на уговорен краен срок на начисляване на неустойката не изключва присъщите й функции, тъй като страните могат да уговорят неустойка за неизпълнение на задължението с цел да репарират вредите и да стимулират изпълнението и в този смисъл, уговорката за неустойка без краен предел, не нарушава изискването за справедливост и не означава придаване на на различни от предвидените в закона цели. Обсъдено е, че същевременно прекомерността на неустойката, която се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако към момента на сключване на договора не са налице обстоятелства, от които да може да се направи извод, че единствената цел, заради която е договорена е извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Обсъдено е, че такива обстоятелства по делото не се установяват, поради което неустойката не противоречи на закона, нито на добрите нрави, а уговорената има за цел да стимулира реалното изпълнение на поетите от ответника - изпълнител на СМР срещу прехвърлено му право на собственост договорни задължения и да предотврати вредите и пропуснатите ползи, които търпи възложителят от невъвеждане в експлоатация на обектите, изводими и от предмета на договора, а именно „довършване строителството на построената на груб строеж сграда”, а не изграждането й в груб строеж, без довършителни работи. Аргументирано е, че нарастването на уговорената между страните неустойка - в размер на 2000 лв. на ден за всеки ден забава, без краен предел на срока и размера, до който може да нараства, не е обстоятелство, което само по себе си обуславя нищожността й, тъй като е поставено в зависимост от волята и отговорността на неизправната страна - ответното дружество и е в съгласие с признатата на съконтрахентите договорна свобода по чл.9 от ЗЗД, включително и с възможността да дадат превес на санкционната функция на неустоечната клауза. При извода да действителност на неустоечната клауза са обсъдени доводите и възражения на ответника предвид безспорния факт, че акт образец 15 за процесния имот е съставен на 04.08.2017г., както и че искането за въвеждане на сградата в експлоатация е било депозирано в [община] на 19.10.2017г. Възражението на ответното дружество, че забавата не е по негова вина, а в резултат на липсата на съдействие от страна на ищеца и неговите претенции относно начина на изпълнение на СМР, са приети за недоказани. Обсъдено е, че събраните гласни доказателства еднозначно установяват, че възложителят е бил в течение на извършваните СМР, както и е бил в постоянна комуникация с управителя на ответното дружество, своевременно е осъществявал контрол по изпълнение на строителството, в съответствие с постигнатата между страните уговорка в чл.2.1 на Раздел III от процесния договор. Акцентирано е, че страните изрично са предвидили в чл.2.4 от същия раздел, качеството на влаганите материали да се съгласува предварително между тях. Обсъдено е, че показанията на свидетеля на ответника, че работниците са изчаквали дизайнера на ищеца и неговия управител във връзка с избора на фасадата на обекта и цвета на гранитогреса, също не водят до извод, че тези обстоятелства обективно са довели до забавяне на строителството, доколкото в тежест на изпълнителя са били възложени различни по вид СМР, а в същото време по делото не са ангажирани доказателства, че това е пречело на извършването им. Счетено е, че осъществяването на подобна преценка се препятства и от липсата на събрани по делото обективни данни, в това число и подписани двустранни протоколи между страните по смисъла на чл. 5 от Раздел II на процесния договор относно датите на завършване и приемане на отделните етапи от строителството. Обсъдено е и възражението на ответника, че срокът за изпълнение на възложените СМР е автоматично е удължен поради независещи от него обективни обстоятелства (на основание раздел ІІ, чл.4 от договора, регламентиращ спирането на сроковете в хипотеза и на заповеди на кмета на общ. Созопол за забрана на СМР или при неоснователно неизпълнение на задължения на организации и експлоатационни дружества, между които изрично посочено и ЕВН) - поради наложената забрана за извършване на строителство, приета от Общински съвет - Созопол за периода от 15.05.2015г. до 30.09.2015г., и поради неоснователното забавяне на ел. разпределителното дружество, въпреки подаването на документи за присъединяване и сключване на окончателен договор с ЕВН на 23.08.2016г. Даден е отговор, че при навеждането на тези доводи ответникът не държи сметка, че за да се ползва от чл.4.1. от Раздел II на договора, трябва да докаже две обстоятелства - не само, че горепосочените обективни факти са се осъществили, но и че писмено е уведомил възложителя за тях. Обсъдено е, че независимо, че по отношение и на двете групи обстоятелства са били налице обективни причини, довели до забавянето на изпълнението, по делото не се установява - при доказателствена тежест за ответника, който твърди тези изгодни за него положителни факти, да е изпълнил вмененото му от чл.4.1 на договора задължение да уведоми писмено възложителя за новонастъпилите обстоятелства. Анализирано е, че разпоредбата изрично предвижда при възникване на някое от посочените пречки, изпълнителят да уведоми възложителя и страните да подпишат двустранен протокол, в който да посочат точната причина за спиране на строителството и предполагаемия срок, в който ще бъде възстановено. Акцентирано е, че съгласно договореното „липсата на такъв протокол не е основание за удължаване на срока за строителство”. Прието е, че така постигнатата уговорка е в синхрон с разпоредбата на чл.306, ал.3 от ТЗ (съгласно която длъжникът, който не може да изпълни задължението си поради непреодолима сила, в подходящ срок следва да уведоми писмено другата страна в какво се състои непреодолимата сила и възможните последици от нея за изпълнението на договора), а същевременно ответната страна не е навела нито твърдения, нито е ангажирала доказателства, че между страните са били съставени двустранни протоколи, в които да са описани изложените по-горе обективни обстоятелства, съставляващи „непреодолима сила” за изпълнение на задълженията по договора, както и предполагаемия срок, в който същите следва да бъдат възстановени. Изложени са подробни съображения, че такова уведомяване логично, изисква определена своевременност, за да може възложителят да прецени дали действително неспазването на срока се дължи на обективни причини, както и дали твърдяното от изпълнителя, който не изпълнява в първоначалния срок, е достоверно; че правото на възложителя на такава предварителна оценка кореспондира на интереса му от изпълнение в срок; че подобна уговорка е в синхрон и с уреденото в чл.306, ал.5 ТЗ право на кредитора да прекрати договора, поради продължаващите дълъг период от време форсмажорни обстоятелства, вследствие на което е загубил интерес от изпълнението. При извода, че са налице всички правнорелевантни факти, включени в правопораждащия фактически състав на вземането на ищцовото дружество за претендираната неустойка - валидно сключен договор, по който ищцовото дружество е изправна страна (съобразно приложените по делото нотариални актове, с които на ответника е прехвърлена собствеността върху всички обекти по предварителния договор), забавеното изпълнение на ответника и валидна клауза за договорна неустойка, въззивната инстанция е разгледала въведеното с отговора на исковата молба възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност по чл.111 ЗЗД съобразно датата на подаване на исковата молба - 07.05.2020г. Обсъдено е, че начинът, по който е формулирано вземането за неустойка му придава характер на периодично вземане, чийто начален срок давностен срок е уреден в разпоредбата на чл.114, ал.4 ЗЗД. Съобразено е, че процесния период, за който ищецът претендира неустойка е 27.01.2016г. (крайния срок за изпълнение на възложените СМР) до 19.10.2017г. (датата на входиране на заявление за издаване разрешение за ползване на сградата). Споделена е практиката на ВКС, обективирана в решението по т.д. №292/2009г. на II т.о. по въпроса как следва да се изчислява началния момент на давностния срок за вземането за неустойка за забава, когато е уговорено, че същата се дължи за всеки просрочен ден. Обсъдено е, че в конкретния спор вземането за неустойка следва да се счита погасено по давност за период по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска, каквото е правилото за погасяване на всички периодични вземания - исковата молба е предявена на 07.05.2020г. поради което претендираното вземане е погасено по давност за периода преди 07.05.2017г. Изчислено е, че периодът, за който вземането не е погасено по давност - от 07.05.2017г. до 19.10.2017г., обхваща 165 дни, за всеки от които се следва да се начисли неустойка в размер на 2000 лв., съответно дължимата сума за процесния период се равнява на 330 000 лв. Предвид цената на частичния иск - сумата 25 000 лв. от общо вземане в размер на 50 000 лв., претенцията е счетена за основателна в пълния заявен размер. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първия въпрос пряко произтича от неговата хипотетичност. Същият е поставен при предпоставката, че „неустойката многократно превишава действително очакваните вреди на кредитора”, изведен е при условие, което не е установено в рамките на съдебния спор. Самият касатор не посочва какъв е размерът на действителните вреди на кредитора. Следва да се има предвид, че съотношението размер на неустойка/очаквани от неизпълнението вреди е само възможен, примерен, а не абсолютен критерий при преценката за нищожност на клауза за неустойка съгласно ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС. На този въпрос въззивната инстанция е дала ясен отговор, че прекомерността на неустойката, която се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако към момента на сключване на договора не са налице обстоятелства, от които да може да се направи извод, че единствената цел, заради която е договорена е извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, каквито обстоятелства в конкретната хипотеза не са налице. Следва да се имат предвид и мотивите към ТР № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС - съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Само когато нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, от който може пряко да се изведе, че клаузата за неустойка е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, съдът е длъжен да установи нищожността. Въпросът за съотношението на размер на неустойката/вреди е в кръга на защитните тези на длъжника, позоваващ се на нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави, а този въпрос касаторът поставя едва в настоящото касационно производство и допускането на касационното обжалване по него е безпредметно. Отсъствието на релевантен правен въпрос с характеристиката, очертана в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване без да се обсъжда наличието на въведената допълнителна предпоставка. Вторият въпрос е твърдение за неправилност, няма правна характеристика, съобразно критериите, посочени в същото тълкувателно решение. Преценката дали въззивното решение е мотивирано и обосновано може да бъде осъществено единствено във втората фаза на осъществяване на касационния контрол, когато касаторът е обосновал предпоставките да извършване на тази проверка. Несъгласието на касатора с изводите при обсъждане на доказателствата и осъществената от въззивния съд решаваща дейност не може да послужи като общо основание за допускане до касация. Неправилността на решението е предмет на касационната проверка, а не на преценката във фазата по чл.288 ГПК. При твърденията си за очевидна неправилност, основани на доводите, че въззивното решение има за резултат признаване правото на неизправната страна да ползва клаузи от договора, за да реализира правата си на неустойка, независимо от собственото си неизпълнение, че в резултат на несъобразяване с правилата на елементарната житейска логика, касаеща връзките между фактите и последиците от тяхното осъществяване, въззивната инстанция е приела, че ищецът е изправна страна, а уговорената неустойка не е прекомерна и не противоречи на добрите нрави, касаторът акцентира на твърдението си че ищецът е неизправна страна по договора - обстоятелство, което е изрично отречено в обжалваното решение. В него обстойно е обосновано с ясни категорични и логични съображения, че наведените в преклузивните срокове основания за неизправност на кредитора (за забава не по вина на изпълнителя, а в резултат на липсата на съдействие от страна на ищеца и неговите претенции относно начина на изпълнение на СМР) са недоказани. Следователно, отсъства твърдяната „очевидност” на неправилните според касатора изводи и правни аргументи. Следва да се има предвид и същественото обстоятелство, че едва в касационната жалба (извън преклузивните срокове) касаторът въвежда довод, че възложителят не е доказал да е изправна страна, тъй като не е изпълнил задълженията си по раздел І, т.1.5 от договора да прехвърли съответните идеални части от правото на собственост върху поземления имот. При поставянето на първия въпрос и при довода си за „очевидна неправилност на обжалвания акт касаторът не държи сметка, че съгласно ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради прекомерност не може да се направи към момента на сключването на договора. В този смисъл решаващите изводи в обжалваното решение, че нарастването на уговорената между страните неустойка в размер на 2000 лв. на ден за всеки ден забава, без краен предел на срока и размера, до който може да нараства, не е обстоятелство, което само по себе си обуславя нищожността й, тъй като е поставено в зависимост от волята и отговорността на неизправната страна - ответното дружество и е в съгласие с признатата на съконтрахентите договорна свобода по чл.9 от ЗЗД, а в случая отсъстват основания за преценка, че единствената цел, заради която е договорена е извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, са изцяло съобразени с формираната трайна съдебна практика. При тези свои изводи въззивната инстанция обосновано е акцентирала и на предмета на договора като критерий от значение за преценката за действителността на неустоечната клауза - „довършване строителството на построената на груб строеж сграда”, находяща се в [населено място], а не изграждането й в груб строеж, без довършителни работи. При довода си за очевидна неправилност касаторът не държи сметка че преди исковия период, за който се търси неустойка за неговата забава при изпълнение на довършителни СМР, той е получил пълно изпълнение от насрещната страна по предварителния договор - прехвърлена му е собствеността върху четирите недвижими имота, предмет на този договор, съгласно уговореното - от датите 27.10.2014г., 23.02.2015г., 31.08.2015г., и 28.12.2015г., той е собственик на имотите. „Сий Дрийм Вила”ЕООД не претендира разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховния касационен съд, ТК, І т.о: