Определение № 412 от 02.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2180/2019 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адвокат Д. срещу определение № 2155/26.06.2019 г. по в. гр. д. № 5811/2018 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение от 01.08.22018 г. по гр. д. № 12 740/2017 г. на Софийски градски съд за отказ да бъде изменено решение № 2045/27.03.2018 г. по същото дело в частта му за разноските.

В жалбата е направено оплакване за незаконосъобразност на атакуваното определение поради необсъждане на изложените от адвокат Д. аргументи срещу правилността на постановеното от СГС такова. Изложени са и доводи, които по същество касаят оплакване за незаконосъобразност поради несъобразяване на въззивния съд с разпоредбата на § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г., предвиждаща начисляване на ДДС върху определеното адвокатско възнаграждение. Формулирано е искане обжалваният акт да бъде отменен, а първоинстанционното решение - изменено в частта за разноските с присъждане на търсеното възнаграждение в неговата цялост. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивното определение е постановено в отклонение от практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, по релевантните за процесуалния спор въпроси:

1. „По какъв начин следва да се изчислява адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“

2. „Следва ли съдът при произнасяне по отношение на разноските, в частност при определяне на дължащото се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата, да се мотивира посредством описване на аритметичното пресмятане на определеното възнаграждение, за да може всяка една от страните да осъществи своето право на защита?“.

Мотивира се противоречие с определение № 45/24.01.2017 г. на II ТО, определение № 74 от 23.02.2015 г. на I ГО, определение № 521/25.10.2017 г. на I ТО, определение № 306/06.06.2017 г. на II ТО, определение № 521/25.10.2017 г. на I ТО на ВКС.

Ответникът по жалбата ЗК „Лев Инс“ АД ангажира отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че не са налице основания за достъп до касация.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба отговаря на изискванията за редовност, подадена е в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

За да постанови атакуваното определение, съставът на въззивния съд е счел, че присъденото по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ възнаграждение в полза на пълномощника на ищеца не следва да включва ДДС. Мотивирал е извода си с липсата на предвидена в ЗА уредба, която да урежда начисляване на ДДС. Счел е, че възнаграждението следва да бъде определено по реда на чл. 2, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по отношение на атакуваното въззивно определение, разяснени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби. Формулираните въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация, тъй като не са от значение за решаване на възникналия между страните спор и не са обусловили решаващия извод на въззивната инстанция, че върху определеното по реда на чл. 38, ал. 1 ЗА възнаграждението на участвалия в производството адвокат Д. не следва да се начислява ДДС, тъй като в сочения закон не е предвидена подобна възможност. В мотивите на определението процесуалният спор е отнесен в приложение на чл. 2, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който предвижда, че в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от съда или органите на досъдебното производство съгласно наредбата. Дали тази разпоредба предполага приложение на чл. 7, ал. 2, т. 4 и § 2а от Наредбата е въпрос, на който следва да бъде отговорено при проверка правилността на обжалваното определение. Тази проверка се предхожда от фазата на селекция и е допустимо да бъде осъществена само при наличие на предпоставките за достъп до касация. Тъй като в случая те не са налице, то и проверка за законосъобразност не може да бъде извършена.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение