Определение № 486 от 17.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3349/2020 г.

Делото е образувано по частна жалба на В. С. М. срещу определение № 1611/03. 07. 2020 г. на Софийски апелативен съд, постановено по въззивно гр.д. № 2553/2018 г., в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят твърди, че определението по чл. 248, ал. 1 ГПК на въззивния съд е неправилно. Той не е обсъдил доводите на страната, а и се е произнесъл в противоречие със закона. Насрещните страни Г. М. и С. М., чрез адв. Д. К., отговарят в срок, че жалбата е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване пред Върховен касационен съд съдебен акт. Въззивното решение подлежи на касационно обжалване и съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК, определението за изменението му в частта за разноските, също подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд. Производството се развива по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК (срв. разясненията в ТР – 6/2012 г. на ОСГТК) и жалбоподателят не обосновава основания за допускане на касационно обжалване, нито представя изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: Съставът на Софийски апелативен съд в определение № 1611/03. 07. 2020 г., постановено по въззивно гр.д. № 2553/2018 г., е отказал да измени свое въззивно решение № 22 от 06.01.2020 г. в частта относно присъдените в полза на Г. М. и С. М. съдебноделоводни разноски, сторени във въззивното производство относно адвокатското възнаграждение. Намерил е, че няма основание да коригира присъдения размер от 10 000 лв. общо, дължими на ответниците по иска М. от ищцата М.. Според съда, минималният размер на адвокатското възнаграждение по така предявеният иск е в размер на 3 396,50 лв., или общо 6 793 лв. за двама подзащитни. Съдът намерил, че хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК е неприложима, защото „правният спор произтича от изкуствена правна конструкция за претърпени от ищцата вреди”. Освен това, разглеждането на делото в открито съдебно заседание е отлагано, което обосновава допълнителен ангажимент за повереника на страните. Определението е неправилно. Мотивът на съда относно ”изкуствеата правна конструкция на правния спор” няма място в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Неоснователността на иска, независимо на какво се дължи, ангажира отговорността на ищеца за разноски по правилата на ГПК. Ако въззивната инстанция счита, че В. М. е злоупотребила с права при предявяване на иска или при извършване на определени процесуални действия по делото, то това би имало евентуално значение в хипотезата на чл. 3 ГПК, но евентуалната отговорност за вреди няма отношение към преценката за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Възстановяване от загубилата страна на направените от спечелилата страна по спора разноски за адвокатско възнаграждение в размер, който се явява прекомерен по смисъла на цитираната правна норма, след своеременно възражение, не може да се оправдае с чл. 3 ГПК (ако това е имал предвид съдът). Единствените критерии, които е следвало да вземе предвид са тези, посочени изрично от законодателя – действителната фактическа и правна сложност на делото. В ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС са дадени и изрични разяснения какво обсъжда съдът, за да направи тази преценка. Подобен анализ от състава на Софийския апелативен съд не е извършен. Отчетено е само провеждането на две открити съдебни заседания във въззивно производство, но не и подължителността на същите, какви процесуални действия са извършени от страните, каква е действително извършената работа от адвоката за подготовка и явяване по делото, нито другите обстоятелства от значение за тежестта на делото пред въззивната инстанция. Съдът, също така, не е отчел и обстоятелството, че защитата, предоставена от адв. К. не се различава нито по обем, нито по време за всеки един от ответниците, които общо представлява по делото. Процесуалните действия са извършени при напълно идентичен интерес, а и с еднакви защитни средства, при обща позиция, с един писмен отговор на въззивната жалба и без каквато и да е разлика в твърденията и правните съображения за всеки от ответниците по иска. Предметът на спора, с който е сезиран съдът не е сложен, релевантните факти не са многобройни, нито спорни. Състезанието се е развило на плоскост правни доводи, като казусът не създава никакви затруднения по прилагане на закона. Пред въззивна инстанция спорът е единствено досежно правните изводи и крайното заключение по предявения иск. По същество на фактическите твърдения и правни доводи и възражения, изложеното в отговора на въззивната жалба, както и съображенията в пледоарията по същество на адвокат К. не се различава от позицията в първа инстанция. Производството пред апелативния съд се е развило в две открити съдебни заседания, продължили в кратък интервал от време. В първото заседание ход не е бил даден, а във второто са слушани устни състезания. Вярно е, че адвокатът е участвал в двете заседания, но трябва да се отчете, че местоживеенето, както и практиката на адв. К. е в София, така, че общата ангажираност като време не е голяма. При така установените релевантни обстоятелства и изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд намира, че минималният размер на дължимото възнаграждение на адв. К. за процесуалано представителство във въззивно производство на двамата ответника – солидарни длъжници и съпрузи с общ интерес, е общо в размер 3 396,50 лв. При минималната фактическа и правна сложност на казуса и реално положената работа като време и тежест във въззивно производство, но също и при отчитане на участието на адвоката, представлявал Г. М. и С. М. в две открити съдебни заседания, съдът намира, че хонорар над 4000 лв. се явява прекомерен. Определението на въззивния съд следва да се отмени и постанови друго, с което сумата, дължимата по чл. 78, ал. 2 ГПК на М. от В. М. се определи на 4000 лв., поради основателност на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд,