Решение № 3318 от 24.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1334/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Ф. Й., гражданка на Република Турция, чрез адв. Т. Найденов срещу решение № 8598 от 17.12.2025 г., постановено по адм. дело № 1488/2025 г. от Административен съд – Хасково. С цитираното решение е отхвърлена като неоснователна жалбата й против заповед с рег. № 272з-1309/22.04.2025 г. на началник на група "Миграция" в Областна дирекция на МВР – Хасково за налагане на принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т.3 и т. 5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т.2 и т. 3 АПК. Твърди, че не е доказано твърдението на административния орган за декларирани неверни данни и липсва посочен релевантен период за „трайно установяване“. Заявява, че производството по отнемането е започнало веднага след подаването на заявлението през месец януари 2025г. Счита, че не е отчетено нито обстоятелството, че причината за периодичното й пребиваване на територията на Република България е заболяването на нейния съпруг, нито обстоятелството, че е родена в страната. Твърди, че е нарушен чл.8 на ЕКПЧ. Иска се отмяна на съдебния акт и постановяване на решение по съществото на спора, с което административният акт да бъде отменен. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - началник на група "Миграция" в Областна дирекция на МВР – Хасково не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – Хасково е образувано по жалба на Ф. Й. срещу заповед с рег.№ 272з-1309/22.04.2025 г. на началник на група "Миграция" в Областна дирекция на МВР – Хасково, с която на основание чл. 40, ал. 1, т.3 и т. 5 от ЗЧРБ на жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка - „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби. Съдът е направил фактически установявания относно статута на лицето, мястото на живеене и времето на пребиваване в страната, като е отчел и анализирал и твърденията, сочещи отсъствие поради болест и необходимостта за полагане на грижи за близък човек в Република Турция. Установено е, че чужденката живее и работи изцяло извън страната и е пребивавала в страната само двадесет и шест дни за периода от 11.03.2021 г. до 31.10.2024 г. Членовете на семейството й също трайно живеят извън България. Посочено е, че чужденката е посетила даденият адрес в България само два пъти. Нямало е данни и за осигуряване по КСО. Направен е правен извод за наличие на предпоставки за отнемане правото на статута на лицето на посоченото основание чл. 40, ал. 1, т.3 и т. 5 от ЗЧРБ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са наведени никакви доводи, свързани с недопустимостта на обжалваното решение. Действително касационната инстанция следи служебно за валидността и допустимостта на обжалвания акт, но при извършената проверка не се констатираха основания в тази насока. По отношение на твърдяната неправилност на обжалваното решение, касационната жалба преповтаря изложените пред първоинстанционния съд доводи. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, споделя изцяло фактическите и правни изводи на административния съд, поради което и препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК. При постановяването му не са допуснати нарушения, които да съставляват касационни отменителни основания. Обжалваното съдебно решение е постановено при точно приложение и тълкуване на материалноправните норми, не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, актът е обоснован с релевантните за спора доказателства, а фактическите установявания са правилно подведени под относимите разпоредби на закона. Правното основание, послужило за издаването на административния акт се съдържа в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, според който се отнема правото на пребиваване ако в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. В настоящата хипотеза не е спорно, че изброените изключения не са налице. Разрешението за постоянно пребиваване на Ф. Й. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, съобразно който разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Неоснователно е твърдението, че в акта не е посочен периодът на трайно установяване. ЗЧРБ не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, когато това е задължително. Напълно се обосновава от събраните по делото доказателства изводът на първоинстанционния съд, че в случая лицето не пребивава на посочения в производството по издаване на разрешение за постоянно пребиваване адрес. Събраните в съдебното производство доказателства установяват по категоричен начин, че в 12-месечния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване жалбоподателката е пребивавала двадесет и шест дни за период от 11.03.2021 г. до 31.10.2024 г. като са регистрирани общо 8 кореспондиращи записа "влизане и излизане". Наемодателят и свидетелите по делото са категорични, че жалбоподателката не се е установявала трайно на адреса, а е продължила да живее и работи в Република Турция. Неоснователно е възражението на чужденката, че веднага след заявлението си от месец януари 2025г. е започнало производството по отнема на правото й на пребиваване. Жалбоподателката смесва производството с друго, в което е подала заявление на 10.01.2025г. да бъде подменен документът й за самоличност, който е изтекъл. При това положение напълно обосновано и административният орган, и първоинстанционният съд са достигнали до извод, че чужденката не се е установила и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Предвид установеното, че Ф. Й. не пребивава на посочения адрес, обоснован е и изводът, че с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване тя е декларирала и неверни данни, с което е изпълнена и хипотезата на т. 3 на чл. 40, ал. 1 от ЗЧРБ. Извършена е дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Предвид обстоятелството, че членовете на семейството на жалбоподателката не живеят в България, а в Турция, наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото й на личен и семеен живот по чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) или пряко да създаде затруднения за поддържането на тези връзки с държавата по произход. Ето защо твърдението на чужденката, че с наложената принудителна мярка ще се ограничи правото й на личен и семеен живот по чл. 8 от ЕКЗПЧОС, е неоснователно. Неоснователни са и възраженията на касаторката, че причината за периодичното й пребиваване на територията на Република България е заболяването на нейния съпруг. Съдът е обсъдил представените доказателства за състоянието на мъжа й, като правилно е извел извод, че същите са за период три години след изтичането на едногодишния срок, в който Ф. Й. е следвало да се установи на територията на страната. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на касационната жалбоподателка разноски не се дължат. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,