Определение № 153 от 13.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4225/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 99 от 11.06.2021г. по гр.д.№ 937/2021г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 03.02.2021г. по гр.д. № 17739/2019г. на Пловдивски районен съд. С последното е признато за установено по отношение на Община Пловдив, че Д. Д. Б. и Й. Р. Б. са собственици на основание придобивна давност, въз основа на давностно владение, упражнявано от праводателите им, считано от 1954 г., върху реална част с площ 24 кв.м. от Поземлен имот с идентификатор ** по КККР на [населено място], заключена между точките 1-2-3-5-6-7-8-1 от приложение №7 към заключението на вещото лице на л. 102 от делото, която реална част са присъединили към собствения си ПИ с идентификатор *.

Касационната жалба е подадена от ответника Община Пловдив Поддържа се неправилност на изводите на съда, касаещи прилагането на уличната регулация при действието на ЗБНМ от 1905г. и последващите благоустройствени закони. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ГПК по правните въпроси: 1/налице ли е вещноправно отчуждително действие по силата на плана, предвиждащ обществено мероприятие, при действието на ЗБНМ от 1905г.; 2/длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да мотивира изводите си; 3/ следва ли съдът да изложи мотиви защо кредитира свидетелски показания, дадени от заинтересовано лице. Приложена е съдебна практика.

Ответниците по касационната жалба Д. Д. Б. и Й. Р. Б. в писмения си отговор изразяват становище за недопускане на касационен контрол. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Предявеният установителен иск за собственост върху реална част от поземлен имот е основан на придобивна давност. Между същите страни и за същата реална част е налице влязло в сила решение, с което отхвърлен иск по чл.53, ал.2 ЗКИР /в редакцията от ДВ бр. 34/2000 г./ за признаване собствеността на основание правна сделка и установяване погрешно заснемане на площта в кадастралната карта. Ищците сочат, че притежавания от тях имот е бил бивша собственост на Л. П. В., а по-късно на наследниците на неговия син А. Л. В., който имот по разписните книги към предходните планове от 1911г. и от 1954 г. е записан на посочените лица и е бил с площ от 405 кв.м. При действието на плана от 1954г. е имало отреждане на площ в източната част на имота за прекарване на улица, което и до днес не е осъществено, собствениците не са обезщетени и спорната площ от 26 кв.м. не е завзета, а се намира в рамките на оградения от ищците имот, чиято материализирана граница - ограда не е променяна от 50-те години на ХХ век. Твърди се, че всички предходни собственици, праводатели на ищците, са владяли трайно тази част от имота, която е с площ от 26-30 кв.м. и са придобили собствеността й. По сега действащата кадастрална карта спорната част е приобщена към ПИ с идентификатор No ****, собственост на ответника.

Установява се от писмените доказателства, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор **, с площ от 313кв.м., въз основа на договор за продажба от 1993г. сключен с М. С. В., в който имотът е описан като дворно място с площ от 270 кв.м., представляващо парцел * в кв.13 по действащия към този момент план на [населено място], ведно с построената в него едноетажна сграда с площ от 43 кв.м. С нотариален акт за собственост по давностно владение от 2012г. ищците са признати за собственици на 43/313 ид.ч. от ПИ с идентификатор ** с площ 313 кв.м. /43 кв.м. е разликата между площта по регулационния план и по кадастрална карта/. Първоначален собственик на находящата се в имота сграда е бил Л. П. В. въз основа на крепостен акт от 1907г., а в последствие през 1978г. неговият син А. Л. В. е признат за собственик по наследство и давност на дворно място с площ 270 кв.м., представляващо имот планоснимачен №, *-стар по плана на [населено място], В. Г. ч., ведно с построената в него сграда от 43 кв.м.

Приетата техническа експертиза проследява кадастрално-регулационния статут на имота и установява, че първата регулация е от 1911г. като имотът е заснет с пл.№ с площ по графични данни от 405 кв.м. и за него е отреден парцел ; част от имот пл. № е придаваема към парцел и по данни от следващия план от 1954г. регулацията е приложена. По източната граница на имот пл. № част от имота с площ 50 кв.м. е включена в новопроектирана улица № /сега ул. Ч./ и тази част е означена по точки 5,6,7,13,14,15 в приложение №1 към експертизата. В следващия план от 1954г. имотът е заснет с пл.№ *, а улицата, предвидена по предходния план, е частично реализирана с по-малка широчина в участъка, граничещ с имот пл.№*; източната граница според този план е близка до местоположение с имотната граница по плана от 1911г. и затова според вещото лице регулацията по отношение на източната граница не е приложена. По разписния лист към плана от 1954г. имот № * е записан на Л. П. В.. В плана, одобрен 1965 г., имотът е заснет с пл.№ *, а източната граница е променена, като чупката по предходния план по т.1,2,3 е изправена по т.1, 3 /приложение №2/; заснета е и подпорна стена в имота по т.7,8. В следващите два плана - от 1971г. и 1988 г. източната граница не е променена спрямо предходния план. По действащата кадастрална карта, одобрена 2009г., имотът ПИ с идентификатор * е заснет с граници, идентични на тези по плана от 1988г. Видно от комбинираните данни за източната граница в приложение № 7, че частта от имот пл.№ * по плана от 1954г. с площ от 26 кв.м., заключена по точки 1,2,3,5,6,7,8,1 е включена в [улица], съставляваща към настоящия момент ПИ с идентификатор *** по КК. При огледа на място вещото лице е констатирало, че по източната граница на имота на ищците има материализирана ограда с бетонови колове и мрежа. Тази ограда почти съвпада с границата по плана от 1954г. Според вещото лице, предвидената по регулация улица на място представлява пътека, широка 50-60 см. за преминаване, като в южната си част има изградени стъпала. Тя служи само за пешеходно преминаване, няма трайна настилка, няма изградени елементи на улица; налице е денивелация между южния и северния край от 11 метра. Пътеката е извън находящата се по източната граница ограда на имота на ищците.

Досежно реализирането на благоустройственото мероприятие по прокарване на улица са представени от ответника писмени доказателства - обявление от 1934 г. на техническия отдел на Пловдивско Градско общинско управление за определяне на цената на отчуждаващите се места, както и определение от 1936 г. за промяна на цената. Други доказателства за отчуждаване на части от имота на ищеца за улица и за заплащане на обезщетение, не са налице по делото.

Свидетелката В., майка и праводател на ищеца по договора за продажба, установява, че в имота няма промяна от 50-те години на миналия век, откогато свидетелката познава същия. Имотът е заграден с телена мрежа циментови колове и оградата съществува и досега; от другата страна на мрежата има пътечка за пешеходно преминаване, там никога не била прекарвана улица, винаги е била пътека с много стръмен наклон, по който преминавали само пешеходци. В същия смисъл са и показанията на свидетеля Т. К., който има впечатления от 1972 г. Оттогава в имота нищо не е променяно, оградата винаги била на това място, като до оградата няма улица, а пътека. По тази пътека никога нямало асфалт или чакъл, а само стълби. Съдът е посочил, че кредитира показанията на свидетелите, които имат непосредствени възприятия за ситуацията.

По-нататък съдът е проследил уредбата по благоустройствените закони. Посочил е, че според Закона за благоустройството на населените места в Княжество България от 1905г. /чл. 17 и чл. 35/, а по-късно и според чл. 47 от Закона за благоустройството на населените места от 1941 г. регулацията има отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, отредени съгласн улично-регулационния план за мероприятия на общината, държавата и обществените учреждения. Тези имоти се считат отчуждени по силата на самия регулационен план, без да е необходимо заплащането на обезщетение на собственика. Същото е действието на отреуждането за мероприятия на улично-регулационни план и по чл. 39 от Закона за плановото изграждане на населените места/ЗПИНМ/, действал от 1949г. до изменението през 1956г. След изменението на чл. 39 от ЗПИНМ в ДВ бр.54 от 1956г. отчуждаването на недвижими имоти на частни лица и обществени организацииза мероприятия по улично-регулационния план се счита извършено от деня на обезщетяването. А разпоредбата на чл. 74а ЗПИНМ, създадена със същото изменение, предвижда, че чл. 39, ал.1 от закона се прилага и по отношение на досегашни улични регулации, освен ако до влизане в сила на това изменение имотът е зает по законния ред или дължимото за него обезщетение е изплатено. Следователно, ако преди изменението отчуждените имоти вече са били заети, т.е., мероприятието е реализирано, те са станали собственост на държавата с утвърждаване на улично-регулационния план, независимо от обезщетяването. В случая по делото не е установено за площта, предвидена на улица, да е заплатено обезщетение, нито тази част да е била завзета по законния ред от Държавата, напротив - частта винаги е била приобщена към имота на ищците чрез съществуващата ограда. С оглед на това съдът е приел, че отчуждителното действие на регулационните планове от 1911 г. и от 1954г. не е настъпило; при действието на ЗТСУ регулацията е неприложена и имотните граници не съвпадат с регулационните, а след 2001г. при действието на ЗУТ регулацията няма отчуждително действие. Затова няма основание отнетата площ от имота да бъде включена в ПИ ***.

Съдът е приел също така, че ищците установяват фактическия състав на давностното владение. Праводателите им са упражнявали владение от 50-те години на ХХ-ти век върху процесната реална част, като в източната част по границата с [улица]има ограда, съществуваща и до днес. Владението е било спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено, така че с изтичане на десетгодишен срок, считано от 1954г., собствеността е придобита. Доводите, черпени от констативния нотариален акт от 1978г., в който имотът е посочен с площ 270 кв.м., съдът е намерил за несъстоятелни, тъй като към този момент е действал плана от 1971г. и описанието на имота логично съответства на този план.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива липсват.

Първият въпрос е материалноправен. Той касае вещноправното отчуждително действие на плана, изготвен при действието на ЗБНМ от 1905г., по отношение на предвижданията за обществени мероприятия, в частност за улици. Въпросът действително е определящ за изхода на спора, но същият не е разрешен в отклонение от практиката на Върховния касационен съд. В приложеното Решение № 823/2011г. от 31.08.2011г. по гр.д. № 1828/2009г. на І г.о. е дадено разрешение, което съответства на това в обжалвания въззивен акт. Посочено е, че разпоредбата на чл. 74а ЗПИНМ с обратна сила преурежда отчуждителното действие на уличнорегулационния план в зависимост от изплащане на дължимото на собственика обезщетение, предвидено като условие за преминаване на собствеността към държавата. Изтъкнато е, че независимо от предвиденото в предходните благоустройствени закони отчуждително действие на регулационния план за обществени мероприятия /включително за улици/, то ако имотът не е бил завзет до 09.07.1956г. когато влиза в сила изменението на ЗПИНМ, то отчуждаването следва да стане по правилата на новия закон - чл.39 ЗПИНМ. Същото е приел и Пловдивски окръжен съд. Решение № 866 от 09.12.2009г. по гр.д. № 3572/2008г. на І г.о. разглежда само действието на отчуждаването за улици по ЗБНМ от 1905г., като конкретният казус не е налагал обсъждане на по-късно приетите разпоредби на ЗПИНМ и изменението на чл. 39 от 1956г., съответно на новата разпоредба на чл. 74а ЗПИНМ. Поради това противоречие с този акт също не е налице.

Тук следва да се посочи, че съдебната практика по тълкуването на чл. 74а ЗПИНМ /отм./ и чл. 39, ал.1 ЗПИНМ/отм./, след изменението от 1956г., е последователна и непротиворечива. Приема се, че отчуждителното действие на плана настъпва с обезщетяването на собствениците, освен ако до 09.07.1956г. имотите не са заети за съответните мероприятия. В хипотезата на незаемане на имотите непосредственият отчуждителен ефект на уличнорегулационния план се заличава, ако не е заплатено обезщетение на собствениците. В този смисъл са: Решение № 171/2010г. по гр.д. №312/2010г. на І г.о., Решение № 300 от 28.06.2011 г. по гр. д. № 3248/2008г. на IV г.о., Решение № 447 от 30.12.2010г. по гр. д. № 333/2010г. на II г.о., Решение № 169 от 02.02.2017г. по гр. д. № 946/2016г. І г.о. Именно тази практика е съобразена от въззивния съд при разрешаване на спора. От съществено значение за настоящия случай е не дали предвиждането за [улица]. и от 1954 г. има отчуждително действие /такова безспорно има/, а дали това действие не е отпаднало въз основа на чл. 74а ЗПИНМ поради факта, че до месец юли 1956г. предвидената за улица част не е била завзета и за нея не е платено обезщетение.

Вторият и третият правни въпроси са процесуални и касаят задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да мотивира изводите си, както и да изложи мотиви защо кредитира свидетелски показания, дадени от заинтересовано лице. В изложението не е посочено кои доказателства или доводи касаторът намира за необсъдени. В жалбата се поддържа възражението, че вследствие на извършеното отчуждаване и завземане общината е придобила правото на собственост, както и че имотът е публична общинска собственост и не може да бъде придобиван по давност. Въззивният съд не е дал отговор на това възражение, но той е приел, че спорната реална част, предвидена за улица, не е била завзета и обезщетение за нея не е платено, поради което не е станала общинска собственост. Що се отнася до свидетелските показания на М. В., майка на ищеца Д., съдът е посочил, че ги кредитира, тъй като както тази свидетелка, така и другия свидетел имат непосредствени възприятия за имота, които съвпадат. Доводи срещу възприемането на тези показания ответникът по иска /сега касатор/ не е правил. А и в случая липсват други доказателства, които да поставят под съмнение изнесеното от свидетелката. Посоченото от вещото лице местоположение на подпорната стена по никакъв начин не влиза в противоречие с показанията на свидетелката и не дава основание за дикредитирането им. При горните констатации не може да се приеме, че е допуснато отклонение от приложената практика на ВКС досежно задълженията на въззивния съд по преценка на доказателствата и отговор на наведените доводи и възражения.

На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване.

В полза на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 650лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.