Определение № 21 от 12.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 58/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Обжалвано е определение от 20.09.2016 г., постановено по гр.д.№ 454/2016 г., с което АС Варна е оставил без разглеждане частна жалба срещу разпореждане от 01.08.2016г. по гр.д.№2029/2013г. на ОС Варна за оставяне без движение на въззивна жалба на С. К. срещу решение по същото дело. Жалбоподателят С. К. В., чрез процесуалния си представител поддържа оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното определение. Моли същото да бъде отменено, като бъде освободена от внасяне на държавна такса. Ответниците А. Х. И. и В. В. И., чрез процесуалния си представител поддържат, че определението е правилно и молят да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: С разпореждане № 6499/01.08.2016 г. по гр.д. № 2029/2013 г. на ОС Варна е оставена без движение въззивната жалба на С. К. срещу постановеното по същото дело решение № 816/20.06.2016 г. и същата е задължена да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 3 374,42 лв. по описа на Варненския апелативен съд. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без разглеждане частната жалба срещу така постановеното разпореждане. Съдът е изложил съображения за това, че разпореждането е постановено при спазване разпоредбата на чл. 262, ал. 1 ГПК и с оглед разпоредбата на чл.274, ал.1 ГПК същото не подлежи на обжалване, защото с него нито се прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито попада в случаите, изрично посочени в закона като подлежащи на обжалване пред по-горна инстанция, тъй като с обжалваният акт са дадени само указания за поправяне на въззивна жалба, а не е постановено нейното връщане. Съдът е посочил, че направените от частната жалбоподателка оплаквания за недължимост на държавната такса не могат да бъдат разгледани по същество от него, тъй като производството е недопустимо. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че обжалваното определение е правилно. Съдът при спазване на процесуалните разпоредби е приел, че разпоредбата на чл.274, ал.1 ГПК не предвижда възможност разпореждания по движение на делото да могат да бъдат обжалвани с частна жалба. Разпореждането за оставяне без движение на въззивна жалба, постановено на основание чл.262, ал.1 ГПК, е именно такова определение - с него не се слага край на производството, същото няма преграждащ характер и не е от изрично посочените от закона като подлежащи на обжалване пред по-горна инстанция. Изводите на въззивния съд за недопустимост на производството по частна жалба срещу разпореждане за оставяне без движение на въззивна жалба на С. К. са законосъобразни, поради което обжалваното определение следва да се остави в сила. Що се касае до оплакването на жалбоподателката, че не дължи внасяне на държавна такса, тъй като е освободена от такава по реда на чл.83 ГПК, то същото може да бъде предмет на обсъждане само в производство по повод обжалване връщането на въззивната жалба на С. К., каквото не е предмет на разглеждане пред настоящата инстанция. Предвид изложените съображения съдът: