Определение № 741 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 484/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. П. П. и М. Г. К.-П. срещу определение №2273 от 15.09.2023 г. по ч. гр. д. №1192 по описа за 2023 г. на Софийския апелативен съд, ГО, с което е потвърдено определение от 8.03.2023 г. по гр. д. № 1736 по описа за 2020 г. на Софийския градски съд, I ГО, 13 състав, за отказ от освобождаване на частните жалбоподатели от задължението да внесат държавна такса. Частните жалбоподатели твърдят, че определението е нищожно и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Молят това определение да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат освободени от задължението да внесат държавна такса. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частните жалбоподатели, приема следното: Л. П. П. и М. Г. К.- П. са предявили срещу Б. Б. и К. Б. искове за прогласяване нищожността на договор за поръчка от 1.10.2007 г. и договор за цесия от 26.07.2012 г. С първия договор Б. Б. е възложил на ищците да го представляват в отношенията му по предварителен договор от октомври 2006 г. за покупко-продажба на недвижим имот между него и „Аеропак инженеринг“ ООД, включително и да извършат необходимите плащания, като доверителят се е задължил да им преведе 100 000 лв. С договора за цесия Б. Б. е прехвърлил на К. Б. всички свои вземания от ищците, породени или отнасящи се до договора за поръчка. Съдията-докладчик е оставил без движение исковата молба и е дал указания на ищците да внесат в едноседмичен срок 15 615 лв. държавна такса по сметката на Софийския градски съд. В отговор ищците са поискали в заявление от 29.12.2021 г. да бъдат освободени от внасяне на държавна такса, тъй като доходите не им позволяват да изпълнят това задължение. С разпореждане от 29.07.2022 г. съдията-докладчик е поискал от ищците да представят ясно и коректно попълнена декларация по чл.83, ал.2 от ГПК и изчерпателен списък на притежаваното недвижимо имущество, независимо с какви тежести е обременено. В новите декларации по чл.83, ал.2 от ГПК ищците не са конкретизирали притежаваните недвижими имоти, като са препратили към приложената справка от Агенцията по вписванията. Затова съдът отново е поискал да представят изчерпателен списък на притежаваното от тях и посоченото дружество недвижими имоти права върху тях, а не да препращат към справки. Ищците отново не са изпълнили указанията на съда, а са се позовали на справката от Агенцията по вписванията, която според тях представлява неразделна част от декларациите им. Ето защо с определение от 8.3.2023 г. Софийският градски съд е оставил молбата на ищците за освобождаване от държавна такса без уважение, приемайки, че не са представили доказателства в подкрепа на твърденията си за наличие на предпоставките по чл.83, ал.2 от ГПК. С обжалваното пред настоящата инстанция определение Софийският градски съд е потвърдил отказа на първоинстанционния съд да освободи ищците от внасяне на държавна такса. Във въззивната си жалба ищците са изложили аргументи, че исковете са неоценяеми, поради което не дължат определения от първоинстанционния съд размер, а само 80 лв. държавна такса. Въззивният съд не е обсъждал тези аргументи, тъй като е приел, че са неотносими към спора относно правото на частните жалбоподатели да бъдат освободени от задължението да внесат държавна такса. В тази връзка касаторите твърдят, че определението е нищожно поради липса на мотиви и поставят въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Настоящата инстанция констатира, че определението на въззивния съд не е нищожно поради липса на мотиви, тъй като този недостатък не води до нищожност на съдебния акт, която е налице при други тежки пороци. Определението обаче противоречи на практиката на ВКС по повдигнатия от частните жалбоподатели въпрос относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Формираната практика по този въпрос, съдържаща се в решения № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I ГО, № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на IV ГО, № 149 от 3.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III ГО, № 411 от 27.10.2011 г. ВКС по гр. д. № 1857/2010 г. на IV ГО, № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I ГО, № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на I ГО и много други изисква съдът да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, което въззивният съд в случая не е сторил. Ето защо следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд и спорът относно освобождаването на частните жалбоподатели от внасяне на държавна такса да бъде разрешен по същество. За да се прецени дали ищците имат достатъчно средства да заплатят държавната такса, следва нейният размер да бъде определен въз основа на цената на предявените искове и да бъде съпоставен с разполагаемото и ликвидно имущество на ищците. Ето защо въпросът относно цената на исковете е относим към спора, поради което доводът на ищците, че исковете са неоценяеми трябва да се обсъди. В случая ищците са посочили в исковата молба, че исковете са неоценяеми, но в определение № 43099 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 41713/2018 г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 46 състав, потвърдено с определение № 17553 от 17.07.2019 г. по ч. гр. д.5245/2019 г. на Софийския градски съд, недопуснато до касационно обжалване, е прието, че делото е подсъдно на Софийския градски съд, тъй като цената на исковете е над 25 000 лв.-предявени са два иска с цена 100 000 евро всеки един от тях. По този начин цената на иска е окончателно определена и обуславя дължима държавна такса от 15 646, 40 лв., а след приспадане на внесените 31 лв.- 15 615 лв., както е посочено в разпореждането на Софийския градски съд. Според представените от ищците декларации Л. П. П. получава месечна заплата от 1302 лв., а М. Г. К.- П. месечна заплата от 651 лв. Молителите нямат никакви други доходи, включително наеми или рента от притежаваните от тях недвижими имоти. При това положение имущественото им състояние не позволява да внесат значителната сума от 15 615 лв., независимо колко и какви недвижими имоти притежават, щом от тях не получават периодични парични доходи. Все пак техните средства са достатъчни, за да внесат 10 процента от дължимата държавна такса. Ето защо следва да бъдат освободени от внасянето на останалата част от държавната такса в размер на 14053,50 лв. По тези съображения настоящата инстанция приема, че определението на Софийския апелативен съд трябва да бъде допуснато до касационно обжалване, трябва да бъде отменено заедно с определението на Софийския градски съд и да бъде постановено друго, с което ищците следва да бъдат освободени частично от държавна такса над размера от 1 561, 50 лв. до 15615 лв., тоест-за разликата от 14053,50 лв. Ищците остава да дължат 1 561,50 лв. държавна такса. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение