Определение № 2300 от 04.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 819/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания д-р М. А. М.- В.“ ЕООД, чрез адв. Д. С., против определение №836 от 04.12.2026г. по в. гр. д. №296/2025г. на Апелативен съд- В., с което съдът е оставил без уважение молбата му с вх. № 7966/05.11.2025г. за изменение на Решение № 177/24.10.2025г. постановено по в.гр.д.№ 296/2025г. на Апелативен съд- В. в частта за разноските. Частният жалбоподател излага доводи, че с обжалваното определение съдът неправилно е отказал да измени решението си в частта му, с която му е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 1300 лв. вместо пълния размер на направените такива- 4650 лв. Иска отмяна на определението и уважаване на искането по чл. 248 ГПК за присъждане на претендираните разноски в пълен размер. Ответната страна по жалбата- Д. Г. К., чрез пълномощника си по делото адв. О. Т.- К., е подала писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който оспорва същата и иска оставянето й без уважение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима- подадена е в указания от съда срок, от лице с правен интерес и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт- определение на въззивен съд, постановено в производство по чл. 248 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна. Въззивното производство по в.гр.д.№ 296/2025г. на Апелативен съд- В. е било образувано по въззивни жалби на двете страни- ищцата Д. Г. К. и ответника „Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания д-р М. А. М.- В.“ ЕООД срещу Решение № 193/25.02.2025г., постановено по гр.д. № 1391/2023г. по описа на Окръжен съд- Варна, с което предявеният от ищцата иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени от Д. К., в следствие на погрешно поставена й диагноза от служители на ответната болница е уважен до размера на сумата от 15 000лв. и отхвърлен като неоснователен за разликата до 30 000лв., като частичен от 50 000лв. С Решение № 177/24.10.2025г., постановено по в.гр.д.№ 296/2025г. на Апелативен съд- В., обжалваното първоинстанционно решение е било потвърдено. При произнасянето си по разноските съдът е приел за основателно направеното от ищцата възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ответното дружество адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 4650 лв., поради което е присъдил в полза на Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания „Д-р М. А. М.-В.“ ЕООД разноски за адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство и защита по неоснователната жалба на насрещната страна в размер на 1300 лв. За да остави без уважение молбата на ответното дружество за изменение на решението в посочената му част съдът е изложил съображения, че съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 при произнасянето си по разноските не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени с Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, тъй като същите съставляват правила, противоречащи на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, вр. с чл. 4, пар. 3 от ДФЕС. Посочил е, че при определяне на разноските в хипотезата на чл.78, ал.5 от ГПК от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая минималният размер на адвокатското възнаграждение, установен с алгоритъма на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа при обжалваем интерес в размер на 15 000 лв., възлиза на 1830 лв. с вкл. ДДС. Съдът е отчел, че делото не е с висока степен на правна и фактическа сложност, а осъществените от процесуалния представител действия по защита интереса на страната се изразява в изготвяне и депозиране на отговор на въззивна жалба и процесуално представителство в едно открито съдебно заседание, в което е изразено становище по изготвения доклад на делото и по съществото на спора. Ето защо е приел, че следва да присъди разноски за адвокатско възнаграждение под установения с алгоритъма на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа минимум, а именно- 1300 лв., тъй като делото не се е отличавало с особена фактическа или правна сложност, нито пък процесуалният представител е положил извънредни процесуални усилия. Неоснователни са доводите в частната жалба, че при определяне на разноските за адвокатско възнаграждение съдът бил длъжен да съобрази размерите, установени в Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за възнагражденията за адвокатска работа. Както съдът правилно е посочил в обжалваното определение, съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 при произнасянето по възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за присъждане на по- нисък размер на разноски за адвокатско възнаграждение съдът не е обвързан от посочената наредба, тъй като същата противоречи на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, вр. с чл. 4, пар. 3 от ДФЕС. Правилно съдът е приел и че от значение при преценката му за наличие на прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение е видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Неправилно обаче, отчитайки посочените критерии, съдът е присъдил в полза на ответника адвокатско възнаграждение в размер, различен от този присъден в полза на другата страна в производството. В случая обжалваемият интерес на всяка от страните е бил еднакъв, както и извършената от процесуалните им представители работа по делото. След като ищцата е договорила и заплатила на своя процесуален представител адвокатско възнаграждение за производството в размер на 3000 лв. и е претендирала присъждането му, то същата е приела, че то съответства на фактическата и правна сложносг на спора, поради което и не би могла да възразява, че евентуалното заплатено от другата страна адвокатско възнаграждение до посочения размер е прекомерно. Предвид горното следва да се приеме, че възражението на ищцата за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение е основателно само за разликата над 3000 лв. При това положение и съобразно изхода на въззивното производство в полза на ответника е следвало да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено, като вместо него в полза на ответника се присъди сумата от още 200 лв. разноски за адвокатско възнаграждение. Искането на жалбоподателя за присъждане на пълния размер на направените от него разноски /4650 лв./ е неоснователно. От една страна, посочените разноски са направени и за оказаната му от процесуалния му представител правна защита по собствената му въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, която е приета за неоснователна. От друга страна, в посочения им размер разноските са прекомерни спрямо фактическата и правна сложност на делото, развитието му във въззивното производство и извършената от адвоката работа, а съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба №1 за възнагражденията за адвокатска работа противоречи на правото на ЕС и няма задължителен характер. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.: