Определение № 9371 от 07.08.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7563/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. с чл. 166, ал. 3 от АПК. Образувано е по частна жалба подадена от адвокат Н. Лалев от Софийска адвокатска колегия против определение № 6968 от 06.06.2024 год. постановено по адм. д. № 5800/2024 год. по описа на Върховен Административен съд, второ отделение, с което е отхвърлено искането му по чл.190, ал.1 от АПК за спиране изпълнението на чл.78, ал.2, изр.трето от Правилника за администрацията в съдилищата приет с решение по т.7 от протокол № 25/03.08.2017 год. от заседание на Пленума на ВСС. В частната жалба се твърди, че е невъзможно да бъдат конкретизирани вреди, както по отношение на адв.Лалев, така и относно „всички членове на българската адвокатура и общество“, тъй като същите са неопределяеми по размер. Атакуваната норма противоречала на чл.31, ал.1 от Закона за адвокатурата и следвало да бъде отменена. Продължаване прилагането на явно противоречащ подзаконов нормативен акт на закон нарушава принципа на върховенство на закона, правото на защита и справедлив съдебен процес, тъй като същият не може да бъде проведен без участието на адвокат предвид сложността на правнонормативната уредба. Частният жалбоподател счита, че това само следва да бъде констатирано от ВАС за да се постанови акт, чрез който да бъде спряно действието на чл.78, ал.2, изр.трето от Правилника за администрацията в съдилищата. Ответната страна Съдийска колегия на ВСС, изпълняваща функциите на ВСС съгласно § 23, ал.2 от ПЗР на ЗИД на КРБ чрез представител по пълномощие А. Т. в писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение № 6968 от 06.06.2024 год. постановено по адм. д. № 5800/2024 год. по описа на Върховен Административен съд, второ отделение, е отхвърлено искането на адв.Лалев по чл.190, ал.1 от АПК за спиране изпълнението на чл.78, ал.2, изр.трето от Правилника за администрацията в съдилищата приет с решение по т.7 от протокол № 25/03.08.2017 год. от заседание на Пленума на ВСС. За да се произнесе по искането съдът е взел предвид, че в случая предварителното изпълнение на подзаконовия нормативен акт е допуснато по силата на чл.190, ал.1 от АПК и с оглед препращаща норма на чл.196 от АПК приложение намира разпоредбата на чл. 166, ал. 2 от АПК. Съгласно последната норма изпълнението може да бъде спряно, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. В конкретния случай видно от първоинстанционната жалба не се твърди, а и не са посочени доказателства за търпени вреди в резултат на изпълнението на акта и не е оборена презумпцията за наличието на предпоставките по чл. 166, ал. 2 АПК. На следващо място е прието, че визираните от жалбоподателя последици от приложението на оспорената норма на чл.78, ал.2, изр.трето от Правилника за администрацията в съдилищата касаят различен от него субект, а именно „органите на съдебната власт“. Тежестта на доказване на евентуалното настъпване на вреди от категорията на визираните в чл.166, ал.2 от АПК пада върху оспорващия, който следва да обори законовата презумпция за наличието на значим обществен интерес, защитата на който налага предварителното изпълнение по силата на закона. В случая оспорващият не е доказал нито характера, нито размера на евентуалните вреди от действието на оспорения акт. Определението е правилно. Съгласно чл. 166, ал. 4 във връзка с ал. 2 от АПК, съдът може да спре предварително изпълнение само ако то е в състояние да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда като в същото време изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Изискването за наличие на нови обстоятелства се отнася, както когато предварителното изпълнение на акта е допуснато с разпореждане, така и когато е допуснато по силата на закона. При разглеждане на делото от първоинстанционния съд в настоящия случай не са били налице нови обстоятелства настъпили след издаването на оспорения акт, които да са предпоставка за спиране действието на акта. Такива не се установяват и към настоящия момент, поради което липсата им е достатъчно основание за отхвърляне на жалбата. По делото не са представени и доказателства установяващи настъпването на значителни или трудно поправими вреди за оспорващия (каквото е изискването на закона) в резултат от предварителното изпълнение на оспорения акт. Нещо повече – в частната жалба е направено изявление, че вредите не могат да бъдат конкретизирани, както и че същите ще бъдат нанесени не конкретно на оспорващия, а на „всички членове на българската адвокатура и общество“. Т.е. защитата, която иска да постигне оспорващия не се отнася само до неговите права, но и до такива които не са в неговия патрумониум, което влиза в противоречие с законодателното решение на чл.166, ал.2 от АПК-предварителното изпълнение на акта да причини на оспорващия значителни или труднопоправими вреди. Както правилно е посочил и първоинстанционният съд тежестта на доказване евентуалното настъпване на вредите пада върху оспорващия. При това той следва да установи, както че съществува реална опасност да понесе такива вреди, така и че същите са "значителни" по размер. Наличието или реалната опасност от настъпване на вредата от предварителното изпълнение следва да се установи със съответните писмени доказателства, каквито в случая не са представени, поради което и не се установяват обстоятелства, от значение за дължимата от съда преценка по смисъла на чл. 166, ал. 2 вр. ал. 4 от АПК. Ето защо като е приел искането за спиране на предварителното изпълнение за недоказано и неоснователно и го е оставил без уважение, Върховен административен съд, второ отделение е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и при изрично направено искане в тази насока на основание чл. 143, ал. 1 от АПК на ответника по частната жалба ще следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. На основание чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия