Определение № 1715 от 09.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2597/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ц. С. Б. срещу определение № 236/10.03.2023 г. по в.гр.д. № 385/2022 г. на Ямболския окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на Ц. С. Б. по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на въззивното решение № 313/12.12.2022 г. по делото (в.гр.д. № 385/2022 г. на ЯОС), в частта за разноските, с което Ц. С. Б. е осъдена да заплати на ответника по делото дружество „И Ей Суис Сарл“, Швейцария, сумата 16 781.02 лева разноски за процесуално представителство във въззивното производство. Ответникът по частната жалба дружество „И Ей Суис Сарл“ в писмен отговор оспорва основателността на частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване с частна жалба и е редовна. За мотивите на въззивния съд: В частта за разноските на въззивното решение са изложени мотиви за неоснователност на възражението на Ц. С. Б. за прекомерност на по чл.78,, ал.5 ГПК на адвокатското възнаграждение: Съгласно правилото на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (нататък и Наредба № 1/2004 г. и Наредбата ) адвокатското възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете, а производството по делото обхваща произнасяне по четири обективно съединени и оценяеми искове, като паричното вземане по три от тях е над 10 000 лева, а именно 20 500 лева, заявени като частична претенция от 303 274.15 лева. Предвид значителната фактическа и правна сложност на делото дължимото възнаграждение не може да бъде редуцирано до минимума в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г., т.к. възнаграждението е определено при отчитане цената на всеки един от съединените искове и макар и да надвишава минималните размери по Наредбата, въззивният съд е съобразил, че делото е значително по обем, като доказателствата са събрани в 19 тома, по делото са изготвени заключения на съдебно-техническа експертиза (СТЕ), ССчЕ и допълнителна ССчЕ, които изискват преценка и съобразяване на специфична проблематика. Освен това въззивният съд е отчел степента на сложност и обема на предоставената адвокатска защита – отговор на въззивната жалба, който на 15 страници съдържа становище по всяко от множеството формулирани оплаквания във въззивната жалба от материалноправно и процесуално естество, явяване в открито съдебно заседание, изготвяне на писмени бележки. Отделно от това, въззивният съд е отчел и измененията в Наредба № 1/2004 г., в частност разпоредбите на чл.2, ал.7 и чл.2, ал.9 от нея. Така въззивният съд е обобщил, че не са налице предпоставки за изменение на решението в частта за разноските. Доводът на частния жалбоподател, че въззивният съд неправилно е определил броя искове, които е разгледал, е неоснователен. Във въззивното решение, чието изменение е поискано, въззивният съд е квалифицирал исковете, които е разгледал както следва: 1) иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД – за обявяване (прогласяване) на нищожността на потребителски договор, сключен на 29.10.2016 г. от разстояние съгласно чл.45 ЗЗП поради противоречие с императивна норма на чл.47, ал.1, т.1 и ал.7 ЗЗП и за осъждане на ответника да възстанови на ищцата сумата 20 500 лева, като получена без основание съгл. чл.34 ЗЗД, частично (частичен иск) от 303 274.15 лева по издадени 1 463 броя фактури; 2) евентуално иск с правно основание чл.29 ЗЗД за унищожаване на същия договор и за осъждане на ответника да възстанови на ищцата сумата 20 500 лева, като получена без основание съгл. чл.34 ЗЗД; 3) евентуално иск с правно основание чл.12 ЗЗД поради доказана недобросъвестност за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 20 500 лева; 4) иск с правно основание чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди в размер на 5 000 лева, причинени от неправомерно поведение на ответното дружество). Въззивният съд е приел, че паричното вземане по три от оценяемите искове е над 10 000 лева – по 20 500 лева, като частична претенция от 303 274.15 лева. Доводът, че разпоредбите на чл.2, ал.7 и ал.9 от Наредбата (№1/2004) са влезли в сила ноември 2022 г. е основателен. Тези разпоредби са влезли в сила на 8.11.2022 г. и обратно действие не им е придадено, а адвокатското възнаграждение е уговорено, платено и претендирано преди това – през месец юни 2022 г. Поради това те не се прилагат при определяне на размера на минималните адвокатски възнаграждения по предявените частични искове. Доводът, че исковете за прогласяване на нищожност и за унищожаване на договор са неоценими, е неоснователен. Съгласно чл.69, ал.1, т.4 ГПК цената на тези искове е стойността на договора. Доводът, че по всеки иск не следва да се определя самостоятелно възнаграждение, е неоснователен, позоваването от въззивния съд на разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредбата е правилно - адвокатското възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете. При извод, че са предявени три иска с цена по 20 500 лева и един с цена 500 лева и съгласно чл.7, ал.2, т.4 и т.3 от Наредбата в приложимите и редакции на ДВ бр.68 от 31.07.2020 г., общият размер на минималните възнаграждения по тях е 4 015 лева. При тези изчисления твърдението, че въззивният съд е присъдил възнаграждение, което значително надвишава сбора от минималните размери (повече от четири пъти), е основателен. Доводът, че делото не се отличава със значителна фактическа и правна сложност, е неоснователен. Въззивният съд е мотивирал извода си за обратното и изводът му е законосъобразен. Възнаграждението не следва да бъде намалявано до сбора от минималните определени размери. При тези изводи, настоящата съдебна инстанция намира, че възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК е частично основателно – за разликата над 6 000 лева до присъдения размер 16 781.02 лева. От изложеното следва изводът, че частната жалба е основателна и следва да бъде уважена, като обжалваното определение бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което въззивното решение бъде изменено в частта за разноските, като искането на дружество „И Ей Суис Сарл“ за присъждане на направените разноски бъде уважено за сумата 6 000 лева и отхвърлено за разликата над тази сума до претендираната сума 16 781.02 лева. Частната жалбоподателка не претендира разноски в това производство и не е доказала да е направила такива, ответникът – също, поради което разноски не следва да бъдат присъждани. Воден от изложеното съдът