Определение № 2958 от 17.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1486/2026 г.

Образувано е по частна касационна жалба на К. М. У. от гр.Варна, чрез адв. Витанов, против Определение №12634/18.11.2025 г. на Административен съд – Варна, постановено по адм. д. №2293/2025 г., с което на основание чл. 159, т.5 АПК е оставена без разглеждане жалбата и против мълчалив отказ на директор на фонд „ГВРС“ при НОИ по нейно заявление-декларация с вх. №4502-03-1 от 07.05.2025г. в ТП на НОИ – Варна и съдебното производството е било прекратено. С доводи за неправилност на определението на административния съд, частният жалбоподател претендира неговата отмяна и връщане на делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия по подадената жалба. Ответникът по частната касационна жалба – директор на фонд „ГВРС“ при НОИ, чрез юриск. Лазарова, оспорва същата като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор. За да се произнесе, Върховният административен съд, в настоящия състав при Шесто отделение, съобрази следното. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, но поради други съображения. За да остави без разглеждане жалбата на У., първостепенният съд е приел, че жалбата е просрочена, тъй като компетентния орган не се е произнесъл в нормативно предвидения едномесечен срок от входиране на заявлението-декларация, а оспорването е подадено едва на 29.09.2025 г., т.е. много след предвидения в чл.84 ал.2 двумесечен срок след изтичане срока за произнасяне. Настоящият състав на касационната инстанция намира, че на първо място неприложима е посочената от административния съдия новела на чл.84 ал.2 АПК, която се намира в главата за оспорване на административните актове по административен ред. В случая приложима е нормата на чл.149 ал.2 АПК в съответната и редакция, но изложеното е без съществено значение за извода на касационния състав за правилност на определението. Самата правна рамка, дадена със Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя и на вторично ниво с Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, уреждат отпускането на гарантираните вземания на работниците или служителите като производство, протичащо на два етапа. Първи етап – развиващ се пред съответното ТП на НОИ, което приема заявлението-декларация на претендиращото подобно вземане лице, разглежда същото и приложените към него документи, като ги съпоставя с данните от констативния протокол, от Регистъра на осигурените лица и от Регистър "Трудови договори". Последващо и въз основа на направената преценка ТП на НОИ изготвя проект на разпореждане за изплащане или за отказ за изплащане на гарантирани вземания, като документите(преписката) се изпращат на директора на фонда в 14-дневен срок от получаването на заявлението-декларация(така чл.9 от цитираната Наредба). Вторият етап включва преценката на компетентния орган – директорът на фонд „ГВРС“, който може да постанови изплащане на гарантираното вземане или да го откаже(така чл.26 ал.1 и ал.3 от цитирания закон). Съгласно уредбата на първично ниво на правно регулиране е налице и една специфична хипотеза, според която „Директорът на фонда издава разпореждане за спиране на производството, когато: 1. са налице доказателства, които могат да доведат до издаване на разпореждане за отказ; 2. не могат да бъдат събрани доказателства за определяне на правото и размера на гарантираното вземане“(чл.26 ал.2). В разглеждания случай от представената административна преписка е видно, а също така и от писмо, подписано от Директора на ТП на НОИ – Варна от дата 16.10.2025г., че поделението, което е приело заявлението-декларация на У., респ. е разгледало същото и е следвало да събере необходимите данни, респ. направи и изискуемата се преценка за правото на заявителя, към 16.10.2025г., все още е установявало нови факти по случая(резултат от поведението на обявения в несъстоятелност работодател-осигурител – сдружение „Български експерти“, със седалище в гр.Варна, който е препятствал събирането на релевантната информация, респ. е обжалвал издадени му от контролен орган в същото ТП на НОИ задължителни предписания от 19.05.2025г., по която жалба е постановено и приложеното в преписката Решение от 04.07.2025г. на Ръководителя на ТП на НОИ – Варна). Всичко това обективно е обосновало наличие на хипотезата по чл.26 ал.2, т.2 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя, тъй като ТП на НОИ –Варна очевидно не е могло при подобно развитие да спази 14-дневния срок за приключване на първия етап от производството по заявлението-декларация на У.. Нещо повече, при тези данни съответното ТП на НОИ е било задължено да сезира компетентния орган – директора на фонда за постановяване от него на разпореждане на спиране на производството, поради невъзможност в предвидения срок за бъдат събрани доказателствата за определяне правото и размера на гарантираното вземане. Последното обаче не е било направено. Това е особено съществено в производството, при което органът, който следва да взема решение не е част от структурата, която разглежда заявлението. Т.е. директорът на фонд „ГВРС“, който е част от централното управление на НОИ, не само, че не е бил сезиран, но и въобще не е бил в известност за развитие на производството в ТП на НОИ – Варна, респ. и че са били налице законовите предпоставки за неговото спиране. Действително, съобразно общото правило на чл.58 ал.2 АПК – когато производството е образувано в един орган и той следва да направи предложение до друг орган за издаването на акта, мълчалив отказ възниква независимо дали издаващият акта орган е бил сезиран с предложение. Наличието на специалната хипотеза на чл.26 ал.2 от ЗГВРСНР, която е била проявена в случая, е основание да се приеме, че неизпълнението на това задължение от страна на водещия този етап на производството административен орган в лицето на директора на ТП на НОИ – Варна, е препятствала възможността за формиране на мълчалив отказ по подаденото заявление, доколкото с проявлението и е било налице и задължението към конкретния момент(преди изтичане на срока за произнасяне) компетентният директор на фонда да постанови изричен акт(разпореждане) за спиране на административното производство, което не е било направено. С оглед на изложеното при действието на специалния Закон за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя, в разглеждания случай не се е формирал мълчалив отказ, поради което и съдебното производство срещу такъв правилно е било прекратено, като недопустимо, но не поради просрочие, както е приел административният съдия. Следвало е обаче и след като констатира неблагополучията в развитие на конкретното производство, в резултат на неправилно приложение на материалния закон и при допуснато нарушение на съществени процесуални правила, първоинстанционният съд да изпрати преписката на компетентния орган – директорът на фонд „ГВРС“ – за постановяване на акт по чл.26 ал.2, т.2 от цитирания закон, което следва да се направи от настоящата съдебна инстанция. По тези съображения и на основание чл. 235, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение