Определение № 4977 от 03.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 241/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. М. чрез пълномощника му адвокат В. Д. против решение № 1049 от 22.10.2024 г., постановено по гр. д. № 1720 по описа за 2024 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 2129 от 11.04.2024 г. по гр. д. № 13594/2022 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от В. Д. М. против И. Д. М. установителен иск за собственост на основание давностно владение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, представляващ апартамент № 1 в [населено място], [улица] са уважени предявените от И. Д. М. против В. Д. М. ревандикационен иск за същия имот и иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане обезщетение за лишаване от ползване за периода 19.07.2021 г. – 6.10.2022 г. за сумата 10 354 лв.. И. Д. М. е подал чрез пълномощника си адвокат А. И. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Адвокат И. претендира присъждане на възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е посочил на какво придобивно основание всяка от страните претендира, че е собственик на процесния имот, установеното от писмените доказателства и съдържанието на показанията на ангажираните от И. М. свидетели О. В. и С. Д. и на ангажираните от В. М. свидетели А. Б. и Ю. Й.. Приел е за установено, че първоначално имотът е принадлежал на Д. М., баща на И. М., като спорът е дали собствеността е преминала по наследство към И. М. или собствеността е придобита по давност от В. М. чрез владение от края на 2010 г. Счел е за безспорно, че В. М. живее в имота, но е спорно от кога упражнява фактическата власт. Апелативният съд е приел за безпротиворечиво установено, че фактическата власт върху имота В. М. е придобил въз основа на облигационно отношение – допуснат е да живее в имота от неговия собственик Д. М.. Посочил е, че независимо дали допускането до имота е имало съдържание на договор за заем за послужване, наем или като упражняване на право на обитаване е ирелевантно по делото. Относимо е това, че липсват доказателства Д. М. да е предоставил владението на имота на В. М.. Всички доказателства навеждат на извод, че му е предоставил фактическата власт – да ползва имота с разрешението на собственика, а не като собственик. В този смисъл са показанията на всички свидетели, включително и на свидетелите Б. и Й.. Свидетелката Б. установява, че В. М. е живеел в имота и го е ремонтирал и че след като сключил брак и съпругата му заживяла в този имот. Свидетелят Й. установява, че когато Д. М. му е представил В. му е казал, че В. ще живее и ще отговаря за имота. Не се установява Д. М. да е представил В. като собственик на имота, а като живущ в него. В този смисъл са и показанията на свидетелката В., която установява допускането на В. М. от собственика Д. М. да живее в имота срещу поети задължения от страна на В.. От изложеното безпротиворечиво се установява, че Д. М. не е прехвърлил на В. друго освен правото на живее в неговия/на Д./ имот, не се установява да е прехвърлил право на собственост, не е извършил неформално дарение, както се твърди от В. М.. В. М. е имал право да обитава имота, да го ползват по предназначение за лични нужди. Не се установява какво е било точното съдържание на облигационното отношение между В. М. и Д. М.. То е ирелевантно за спора, но доказано е съществувало след като В. М. е живеел в чужд имот, допуснат от собственика. Съдът е посочил, че след като е бил допуснат от собственика да живее в имота В. М. не се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС. В случая се установява, че при придобиването на фактическата власт върху имота В. М. е придобил държането, но е държал за друг на основание договорната връзка между него и собственика. В този случай, при наличие на облигационно основание, въз основа на което държи, следва да се приеме, че презумпцията на чл.69 от ЗС не ползва В. М.. Ползващият имота, обитаващият го в този случай държи процесния имот за собственика. Така установеното държане е възможно да се превърне във владение, но само ако се докаже, че В. М. е променил субективното си намерение и е манифестирал по явен и несъмнен начин пред собственика своето намерение да считат имота за своя собственост. По делото липсват доказателства за демонстриране пред собственика на намерението на В. М. да свои имота. Установява се, че В. М. е извършвал ремонти в процесното жилище, участвал е в общото събрание на етажната собственост. Това не са действия представляващи демонстрация на собственическо отношение спрямо имота от владелец. Семейството на В. М. ползва имота, нормално е като обитатели на имота да правят ремонти, за да живеят нормално и удобно в него, да плащат консумативни разноски, въпреки че заплащането на такива от името на В. М. не се установява. Напротив установява, че плащането на консумативни разноски и на данъчни задължения, независимо от кого е правено, е действие в полза на Д. М., а впоследствие на И. М., като титуляри на правото на собственост върху имота. Ремонтирането на обитавания имот е нормално действие на ползвател - дългогодишен обитател на имота, който осигурява собственото си нормално съществуване в имота, а не представлява демонстрация на владелческо отношение. Същото се отнася и до участие в общото събрание на етажната собственост и ремонтирането на общите части на сградата. Нищо от доказаните действия, предприети от В. М. не представлява демонстрация пред собственика на фактическо собственическо отношение към имота. По тези съображения въззивният съд е приел, че след смъртта на Д. М. собствеността е преминала към наследника му по закон И. М., който извод е обусловил и изхода на спора по предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. Д. М. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, посочени във въззивната жалба, съответно да изложи доводи, с които да ги приеме или обори; 2) при преценката и анализа на свидетелските показания, които са единствен доказателствен източник, следва ли съдът да обоснове изводите си и въз основа на правилата на знанието, логиката и опита, с които същите са в очевидно противоречие; 3) длъжен ли е въззивният съд при преценка на свидетелските показания да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от свидетелите пред тези на други и как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели с цел извършването на преценка дали необсъждането на показанията на свидетелите според установените от практиката на съдилищата правила, има за последица постановяване на решение, противоречащо на приложимото материално право; 4) длъжен ли е въззивният съд да изследва и посочи вътрешните противоречия във всяко едно от свидетелските показания и взаимните противоречия в показанията на всяка една група свидетели поотделно. Касационният съдебен състав не констатира наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е свързан с довода на касатора за необсъждане на оплакванията му във въззивната жалба относно установеното със свидетелските показания и начина на обсъждането им от първоинстанционния съд, а останалите въпроси – с доводите, че съдът е дал вяра на показанията на свидетелите О. В. и С. Д., които са противоречиви както помежду си, така и с правилата на знанието, логиката и опита; не са обсъдени значителната стойност на довършителните работи, която В. М. е вложил в апартамента, за да го направи годен за обитаване. Не са обсъдени противоречията в показанията на О. В., че В. М. е допуснат в апартамента едновременно срещу задължението да го довърши и да заплаща наем, а това твърдение противоречи на правилата на логиката и опита, тъй като стойността на довършване на апартамент и заплащане на наем за същия, сочат на нееквивалентност на насрещните престации, която не би била приемлива за страната, която го ползва и тази нееквивалентност е неприемлива особено когато съдът е приел, че ползването е предоставено на близък роднина при условията на „търпими действия“. Изложени са и допълнителни доводи относно нееквивалентността на подобни престации и неприемливостта им за ползващия, както и доводи, какво е казала свидетелката Б. (че винаги е мислела апартамента за собственост на В., че не познава Д., но знае, че е негов чичо, когото често е посещавал в [населено място], за да се грижи за него, тъй като бил болен, като от показанията на Й. и Б. може да се направни извод за осъществено неформално дарение или сключен неформален договор за издръжка и гледане (а в подкрепа на този извод са и показанията на свидетелката В., че В. М. и семейството му са скрили от И. М., че баща му е починал, а това показва, че бащата Д. и сина И. не са общували и отношенията им не са били като между баща и син). При посочената обосновка поставените въпроси се явяват неотносими както към мотивите на въззивния съд, така и към правния въпрос, към който в действителност са насочени – доказателствена тежест относно правнорелевантни факти и възможността главното доказване да се осъществи чрез косвени доказателства. Въззивният съд е посочил, че релевантно за квалификацията на фактическата власт като владение или държане е наличие на съгласие (изявление) на собственика имотът да остане за лицето, на което предава владението. Доводите на касаторът как този факт е доказан въз основа на свидетелските показания влизат в пряко противоречие с тълкуването в практиката на ВКС за възможността главно доказване да се осъществи с косвени доказателства. Трайно е тълкуването в практиката на ВКС (пример за която е решение № 50180/12.10.2022 г. по гр.д. № 3675/2021 г. на ВКС, III г.о.), че главното (пълно) доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. В случая установените от косвените доказателства факти, могат да имат както даденото от въззивния съд обяснение, така и даденото от касатора при обосновка на оплакванията му, а това означава, че те не могат без съмнение да установят главния факт. Следва да се отбележи, че видно от мотивите към въззивното решение, съдът е дал отговор на оплакванията във въззивната жалба, правейки собствен анализ на доказателствата и формирайки въз основа на приетото за установено от тях на собствени фактически и правни изводи. При липса на основание за допускане на касационно обжалване В. М. следва да заплати на адвокат А. И. възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на И. М. по повод касационната жалба в размер на 8171.35 лв. по приложения към отговора на касационната жалба списък на разноските. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение