Определение № 4434 от 07.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4440/2023 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх.№ 7672 от 29.06.2023 год. на молителя М. Д. М. срещу определение № 557 от 29.03.2023 год., постановено по гр. дело № 1283/2023 год. по описа на ВКС, ІV г. о., ГК, с което е оставена без разглеждане молбата на М. Д. М. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК на влязлото в сила решение № 1106 от 13.05.2022 год. по в.гр.дело № 12187/2021 год. по описа на СГС, ГО, І въззивен брачен състав, като производството по делото е прекратено и е оставено без уважение искането на М. Д. М. за спиране на изпълнението на влязлото в сила решение. С жалбата се иска отмяна на определението като неправилно. Поддържа се, че съществува и съдебна практика, според която актовете на спорна администрация подлежат на отмяна. Всички съдебни актове, не само решенията, били задължителни за адресатите си, след като влязат в сила, дори когато при тях не се формирала сила на пресъдено нещо. Актовете на спорна администрация не формирали сила на пресъдено нещо, но били задължителни за адресатите си. Доколкото с тези актове се постановявали права и задължения, които не съществували до момента на постановяването им, то обвързаните от тях лица били легитимирани както да ги обжалват, така и за искат отмяната им. Ответникът по частната жалба И. И. М. счита, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Претендира и присъждането на направените разноски в производството. Частната жалба е депозирана от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. За да остави без разглеждане молбата за отмяна на влязлото в сила решение, респ. за да остави без уважение имащото несамостоятелен характер искане по чл. 309, ал.1, изр. 2 ГПК за спиране на изпълнението на влязлото в сила решение, Върховният касационен съд е приел, че решението, чиято отмяна се иска, е постановено в производство по реда на чл. 127а СК, което е такова по спорна съдебна администрация на граждански правоотношения, съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 год., ОСГК, а доколкото в рамките на това производство съдът не разрешава със сила на пресъдено нещо спор относно съществуването на субективно материално гражданско право, то постановеното по него като краен акт решение не подлежи на отмяна по реда на глава ХХІV ГПК /чл. 303 – чл. 309/, в който смисъл са разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГТК. Определението е правилно. Проверката на допустимостта на молбата за отмяна по реда на чл. 307 ал. 1 ГПК обхваща на първо място наличието на подлежащ на отмяна съдебен акт. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГТК, отмяната е извънреден процесуален способ за защита срещу влезли в сила неправилни съдебни решения, когато неправилността се дължи на някое от изчерпателно изброените в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК основания. Целта на отмяната е преодоляване на формираната неправилно сила на пресъдено нещо на съдебния акт и възстановяване висящността на производството по спора за отстраняване на произтичащия от порока на съдебния акт резултат. Поради това производството по отмяна е относимо само към определена категория съдебни актове – влезли в сила неправилни решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, и определения, имащи техните правни последици, каквото е определението за прекратяване на делото поради отказ от иска. Тези особености на производството по чл. 303 – чл. 309 ГПК изключват от предметния му обхват влезлите в сила съдебни решения, постановени в производство по спорна съдебна администрация – каквото именно е и решението по чл. 127а СК, постановено по в.гр.дело № 12187/2021 год. по описа на СГС, ГО, І въззивен брачен състав, поради негодността им да породят сила на пресъдено нещо и възможността да бъдат изменяни или отменяни при наличието на предпоставките за това. В този смисъл съставът на ВКС, ІV г. о., е достигнал до правилен и съобразен със задължителната тълкувателна практика по приложението на закона извод за недопустимост на подадената молба за отмяна, след като е констатирал, че атакуваното решение не попада в кръга на актовете, подлежащи на отмяна на някое от основанията по чл. 303 и чл. 304 ГПК. А с оглед приетата недопустимост на молбата за отмяна правилен е и изводът за липсата на предпоставки за спиране на изпълнението по чл. 309, ал. 1, изр. 2 ГПК. Във връзка с доводите в частната жалба следва да се посочи, че съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Следователно дадените в тях разрешения се ползват със задължителна сила и съдилищата, без изключение, са длъжни да ги прилагат. Ето защо обжалваното определение следва да бъде потвърдено. При този изход на настоящото производство жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответната страна действително направените разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 400 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд