Решение № 132 от 8.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 653/2012 г.

Решение № 132 от 8.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 653/2012 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Таня Митова Производство по чл. 290 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от М. К. Б. и В. А. Б., двете от [населено място], чрез пълномощника им адв. С. С. от АК-В., срещу решение № 208 от 30.12.2011 г. по гр. д. № 354/2011 г. на Апелативен съд - В., с което е отменено решение № 481 от 15.04.2011 г. по гр. д. № 1776/2009 г. на Варненския окръжен съд и вместо него е постановено друго, като е уважен иск на Н. Д. Т. от В. срещу касаторките за по 30000 лева, дължими суми от всяка от тях за адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 17.04.2006 г., на основание чл. 79 от ЗЗД. Касаторките са осъдени да заплатят и направените по делото разноски в размер на 3600 лева. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон - касационно основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът Н. Д. Т. от В., действащ лично и чрез пълномощника си адв. Г. А. от АК-София, оспорва касационната жалба и моли да се остави в сила въззивното решение.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с цена на иска над 5000 лева.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 30 от 14.01.2013 г. по настоящото дело на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос за възможността уговорено задължение по договора за правна помощ да бъде заменено с друго, когато няма съгласие между страните. По този въпрос, разгледан съобразно общите правила на /ЗЗД, чл. 65, ал. 2/ и в контекста на Закона за адвокатурата /чл. 36, ал. 4/ и Етичния кодекс на адвоката /чл. 14 и чл. 15/, липсва съдебна практика и доводите на касаторките са намерени за основателни. Прието е също така, че съдът трябва да се произнесе служебно по допустимостта на производството с оглед уредения в чл. 37 ЗА ред за реализиране на вземанията, произтичащи от неизплатени възнаграждения и разноски на адвоката.

За да отмени първоинстанционното решение и уважи иска на адв. Н. Д. Т. от В. съставът на въззивния съд е приел, че между страните е сключен договор за правна помощ, по силата на който адвокатското възнаграждение е уговорено като задължение на доверителите "да прехвърлят на довереника като възнаграждение на извършената работа правото на собственост върху недвижим имот, съставляващ част от възстановената им собственост и представляващ: място с площ равностойна на 5 /пет/ процента от стойността на всички реално защитени права на доверителите, като се предава реална част от бивш поземлен имот 1518 по плана на м. "Евсиноград", която част съставлява част от имота, предоставен от ТП "Б." и владян от Г. П. П. при влизане в сила на реституционния закон, при граници: от три страни имот 1518 и шосе. " Срокът за прехвърляне на имота е влизането в сила на решенията по гр. д. № 224/2003 г. на В. - ХII състав и гр. д. № 2/2002 г. на В., който факт съдът е намерил за осъществен.

При тези фактически данни съдът е приел, че се касае за договор за поръчка, при който с оттеглянето на пълномощното от довереника на доверителя договорът се счита прекратен /чл. 287 ЗЗД/, но това не лишава довереника от правото да получи уговореното възнаграждение /чл. 288 ЗЗД/. Поради липса на изпълнение спрямо уговореното - прехвърляне на правото на собственост върху 5% от стойността на възстановените имоти, ищецът има право да претендира паричното изражение на това задължение - възможност, която законът позволява /по арг. от чл. 65, ал. 2 ЗЗД/. Поради това и с оглед заключението на съдебно оценителната експертиза, която определя пазарната стойност на претендираната част от имотите на 554 094 лева, е уважен частичния иск касатора изцяло, заявен за 60 000 лева, дължими по равно от двете ответници като част от цялото задължение, определено на 240 000 лева.

1. По въпроса за допустимостта на иска:

Той се поставя служебно от съда в контекста на чл. 37 от Закона за адвокатурата /ЗА/, съобразно който за вземанията си, които произтичат от неизплатени възнаграждения и разноски, адвокатът може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК независимо от техния размер. Текстът логично следва този, с който се урежда начина на определяне на възнаграждението /чл. 36, ал. 4 ЗА/ - възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес, т. е. възнаграждението трябва да е определено или определяемо като стойност върху защитения интерес. Същият текст е възпроизведен в чл. 14, ал. 5 от Етичния кодекс на адвоката, но с допълнението в чл. 15, че адвокатът няма право преди приключване на делото да сключва с клиента си споразумение, с което размерът на адвокатското възнаграждение се определя като дял от предмета на защитавания от адвоката правен спор /pactum de quota litis/. И без тази изрична забрана смисълът на разпоредбата е ясен - възнаграждението трябва да има стойностно изражение - абсолютна сума или процент от определен материален интерес. То не може да бъде дял в натура от предмета на защитавания от адвоката спор, определен със споразумение преди приключването на делото. Тази извод следва и от чл. 46 ЗА, съгласно който адвокатът не може лично, чрез подставено лице или със скрит пълномощник да сключва каквито и да е сделки със своя доверител относно предмета на делото.

При така установената уредба следва да се приеме, че адвокатът може да реализира уговореното надлежно възнаграждение по реда на чл. 410, ал. 1 ГПК - чрез издаване на заповед за изпълнение. Няма пречка той да реализира вземането си и по общия исков ред, който ще даде по-пълна и окончателна защита на правата му. В зависимост от собствените си виждания за развитието на процеса и позицията на длъжника кредиторът решава дали да инициира диференцираната процедура на заповедното производство или да се насочи към общия исков процес, за да постигне осъдително решение, съдебна спогодба /чл. 234 ГПК/ и др. - в този смисъл р. № 12 от 2.10.2012 г. на КС на РБ по к. д. № 4/2012 г. и постоянната съдебна практика. И в двата случая обаче размерът на възнаграждението трябва да е определен или определяем стойностно съобразно разпоредбите на чл. 36, ал. 4 ЗА и чл. 14, ал. 5 от Етичния кодекс на адвоката.

1. Възможността уговорено задължение по договор да бъде заменено с нещо друго, е уредена в чл. 65 ЗЗД. Даването вместо изпълнение е ново съглашение, което се постига в хода на изпълнението на съществуващ договор, по силата на което кредиторът се съгласява да получи нещо друго вместо дължимото. Следователно възможността едно договорно задължение да бъде заменено с друго може да се реализира само чрез ново съглашение /договор/, за което могат да се прилагат по аналогия някои от правилата за новацията, замяната или продажбата.

При така дадените отговори на поставените въпроси следва да се приеме, че предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ГПК е допустим, но неоснователен. Претендира се адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 17.04.2006 г. Според исковата молба "тъй като плащането е уговорено в натура, а насрещната страна отказва да изпълни задължението си, мога да претендирам само плащане в пари, като считам, че ми се дължи стойността на уговореното в натура възнаграждение според актуалната му цена към момента на падежа на задължението", т. е. в исковата молба нито се твърди, нито се установява наличие на ново съглашение, постигнато в хода на изпълнение на договора за поръчка, по силата на което страните да са постигнали съгласие за парична престация вместо уговорената в натура.

От друга страна натуралното адвокатско възнаграждение не е разрешено както от закона - чл. 36, ал. 4 ЗА и по арг. от чл. 46 ЗА, така и от морала - чл. 14, ал. 5 и чл. 15 от Етичния кодекс на адвоката. Клаузата, с която е уговорено такова възнаграждение, е нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД и тази нищожност трябва да се прогласи съобразно възражението на ответниците и служебно от съда. Същевременно констатираната частична нищожност на договора трябва да се замести от повелителната разпоредба на Закона за адвокатурата, която прогласява принципът за възмездност на адвокатския труд /чл. 36, ал. 1/ и определя начина на формиране на адвокатското възнаграждение - /чл. 36, ал. 2 и 3/. Нищожната клауза по настоящия договор за правна помощ трябва да се приравни на липса на договор по смисъла на чл. 36, ал. 3 ЗА, а дължимото възнаграждение ще се определи от адвокатския съвет съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет в справедлив и обоснован размер. Само така ще се постигне целта на закона - адвокатът да получи възнаграждение за положения труд, а клиентът да го заплати в размер, който съответства на обема и сложността на извършената работа, и постигнатия резултат. Установеният специален ред изключва възможността съдът да определи размера на възнаграждението, поради което след постановяването на решението делото ще се изпрати на адвокатския съвет - В. за осъществяване на посочената процедура. При този изход на делото ответникът, ищец в първоинстанционното производство, ще заплати разноските за всички съдебни инстанции, за които е заявено искане в писмените бележки на касаторките.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ТРЕТО г. о.