Определение № 1091 от 10.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 508/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на В. С. И. от гр. София, подадена чрез процесуалния му представител адв. Маркова, срещу определение № 25729 от 03.12.2024 г., постановено по адм. дело № 7568/2024 г. по описа на Административен съд – София град, с което е оставена без разглеждане жалбата му с искане за обявяване нищожността и отмяната като незаконосъобразна на заповед № РД-09-50-837/04.08.2005 г. на главния архитект на гр. София и е прекратено производството по делото. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на прекратителното определение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Твърди се, че съдът неправилно е приел за приложима в случая нормата на чл. 218, ал. 11 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Излагат се и съображения за липса на основание по чл. 159, т. 5 от АПК за прекратяване на производството. Претендира се отмяна на определението и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по жалбата. Ответникът – главен архитект на Столична община, чрез процесуалния си представител юрк. Кръстева, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 от АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна по следните съображения: Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на В. И. срещу заповед № РД-09-50-837/04.08.2005 г. на главния архитект на гр. София, с искане за обявяването ѝ за нищожна или в условията на евентуалност за унищожаема. С оспорената заповед е одобрено изменение на подробен устройствен план /ПУП/ - план за регулация и застрояване /ПРЗ/ за м. „Зона Б-3“, кв. 112, изразяващо се в разделяне на УПИ XVI - 16,17 на нови УПИ XVI - 16 и УПИ XVII - 17, изменение на застрояването за УПИ XV - 15, УПИ XVI - 16 и УПИ XVII - 17, и одобряване на работен устройствен план /РУП/ за УПИ XV-15, УПИ XVI-16 и УПИ XVII-17. С обжалваното в настоящето производство определение съдът е приел жалбата на оспорващия В. И. за процесуално недопустима на основание чл. 159, т. 5 и т. 6 от АПК, поради което е прекратил производството по делото на посочените основания. За да постанови този резултат, съдът е изложил съображения, че оспорената в настоящето производство заповед на главния архитект на гр. София вече е била предмет на съдебен контрол и по оспорването ѝ има постановено влязло в сила съдебно решение - решение № 5953 от 15.05.2024 г. по адм. дело № 5586/2023 г. по описа на Върховния административен съд, второ отделение, като пределите на пресъдено нещо на този съдебен акт се разпростират и върху настоящия жалбоподател на основание чл. 218, ал. 11 от ЗУТ, макар той да не е бил страна в това производство. По тези съображения съдът е приел искането за обявяване нищожността на заповедта за недопустимо на основание чл. 159, т. 6 от АПК, тъй като по оспорването на акта има влязло в сила съдебно решение. Наред с това съдът е изложил и съображения за просрочие на подадената от И. жалба по отношение наведените в нея оплаквания за унищожаемост на заповедта на главния архитект на гр. София, поради което не е разгледал тези твърдения по същество и е прекратил производството по делото и на основание чл. 159, т. 5 от АПК. Така постановеното определението е частично неправилно. Изводите на съда за недопустимост на жалбата на И. по отношение направеното с нея искане за обявяване нищожността на заповед № РД-09-50-837/04.08.2005 г. на главния архитект на гр. София не се споделят от настоящия съдебен състав. Съгласно чл. 159, т. 6 от АПК жалбата или протестът се оставя без разглеждане, а ако е образувано съдебно производство, то се прекратява, ако по оспорването има влязло в сила съдебно решение. Разпоредбата има предвид пълна обективна и субективна идентичност на висящото оспорване с оспорването, по което има влязло в сила решение, т.е. необходимо е както предметът на делото, така и страните да са едни и същи. В случая е налице идентичност в предмета на оспорване по настоящето дело и по адм. дело № 5586/2023 г. по описа на Върховния административен съд, второ отделение, но такава идентичност не се установява по отношение страните в двете съдебни производства. Частният жалбоподател В. И. не е бил страна в съдебното производство, приключило с влязло в сила съдебно решение по адм. дело № 5586/2023 г. по описа на Върховния административен съд, с което е отхвърлено оспорването на други, неучастващи като страни в настоящето производство лица с искане за прогласяване нищожността на заповедта на главния архитект на гр. София, предмет на оспорване и в настоящето производство. При тези данни следва изводът, че не е налице идентичност на оспорващите лица в двете цитирани съдебни производства и нужната за приложението на чл. 177, ал. 1 от АПК субективна идентичност по отношение пределите на пресъдено нещо спрямо настоящия жалбоподател не е налице. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 1 от АПК съдебното решение има сила за страните по делото. Нормата очертава субективните предели на силата на пресъдено нещо, която действа и обвързва само страните по делото при отхвърляне на оспорването. Влязлото в сила съдебно решение, с което се отхвърля оспорването, е пречка за оспорването на административния акт като нищожен или на друго основание съгласно чл. 177, ал. 3 от АПК, като тълкуването на разпоредбата налага извод, че тази пречка е само по отношение участвалите страни по делото, тъй като отхвърлителното решение има сила и е с установителен характер само спрямо тях. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 6 от 25.11.2010 г. по тълкувателно дело № 4/2010 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд. Тук следва да се има предвид също така, че обратно на приетото от първоинстанционния съд, в случая нормата на чл. 218, ал. 11 от ЗУТ се явява изцяло неприложима, доколкото тя касае случаи, при които съобщаването, съответно оспорването на индивидуалния административен акт за одобряване на устройствен план, е извършено чрез обнародване в „Държавен вестник“, какъвто настоящия случай не е. Нормата е императивна и с процесуален характер, поради което не може да бъде тълкувана разширително и по аналогия да се приеме за приложима и за настоящия случай. Ето защо изложените в обратен смисъл от съда доводи са неправилни и по отношение оспорващия не е налице основание за прекратяване на производството по смисъла на чл. 159, т. 6 от АПК. Обжалваното определение, в частта, с която жалбата на И. е оставена без разглеждане с искане за обявяване нищожност на заповед № РД-09-50-837/04.08.2005 г. на главния архитект на гр. София ще следва да бъде отменено, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по оспорването в тази му част. Останалите доводи на първоинстанционния съд, касаещи недопустимост на жалбата на И. по отношение унищожаемостта на заповедта на главния архитект поради просрочието ѝ, се споделят от настоящата касационна инстанция, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК Върховният административен съд препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Законосъобразно е прието от съда, че нотариалният акт от 18.12.2008 г., с който жалбоподателят се легитимира като съсобственик в УПИ XVII-17, кв. 112, е издаден въз основа на скица от 24.11.2008 г., в която извършеното с процесната заповед изменение на плана вече е било отразено. Освен това с този нотариален акт от 2008 г. И. се легитимира като съсобственик на новообразувания УПИ XVII-17, а не на стария, съществуващ преди изменението УПИ XVI-16,17. Това води до извод, че най-късно към този момент И. е узнал за извършеното със заповедта изменение на плана, което прави подадената през 2024 г. жалба просрочена и недопустима за разглеждане по отношение наведените в нея оплаквания за унищожаемост на заповедта на главния архитект на гр. София. По тези съображения обжалваното определение, в частта му, с която жалбата срещу заповедта на главния архитект по наведените в нея оплаквания за унищожаемост на акта е приета за недопустима, е правилно и следва да бъде оставено в сила. По отношение искането на ответника за присъждане на разноски за настоящето производство ще следва да се произнесе първоинстанционният съд с крайния си акт по същество на спора на основание чл. 236, вр. с чл. 226, ал. 2 от АПК. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,