Определение № 12223 от 08.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 10998/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на А. Мицов [заличен текст] - гр. София, жив. гр. Симитли, [улица], подадена чрез адв. Р. Кацарски, с която се обжалва Определение № 1519 от 18.08.2023 г. по адм. дело № 709/2023 г. по описа на Административен съд – Благоевград. В частната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия и се претендира присъждане в полза на частния жалбоподател на направените разноски. Алтернативно е направено искане ако съдът прецени, че не се касае за индивидуален административен акт, делото да бъде изпратено за разглеждане на компетентния съд. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна – имаща право и интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С посоченото определение състав на Административен съд - Благоевград е оставил без разглеждане жалбата на А. Мицов срещу Заповед № РД-05-483 от 16.06.2023 г. на административния ръководител на Военно - окръжна прокуратура - гр. София, с която на основание чл.140, ал.1, т.1 вр. чл.338, т.13, вр. чл.337 от ЗСВ на частния жалбоподател не е разрешено ползването на девет дни платен годишен отпуск за 2022 г. и единадесет дни платен годишен отпуск за 2023 г., считано от 19.06.2023 год. до 14.06.2023 год. Съдът е постановил прекратяване на производството по делото на основание чл.159, т.1 от АПК. За да постанови този резултат съдът е приел, че обжалваната заповед няма характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 от АПК, т. к. се касае за волеизявление, което не е постановено въз основа на административно-правна норма, поради което не може да възникне, да се развие или прекрати административно правоотношение. Определението е правилно. Изрична уредба на правния статут на магистратите се съдържа в Закона за съдебната власт – арг. от чл. 133 от Конституцията. Административен съд – Благоевград се е позовал на разпоредбите на чл.330, ал.1 и чл.338, т.13 от ЗСВ, регламентиращи правото на частния жалбоподател да ползва платен годишен отпуск, размера на същия и реда за разрешаване на ползването му. Съобразил е, че съгласно чл.339 от ЗСВ за неуредените в Глава седемнадесета въпроси се прилага КТ, както и че в специалния закон, а именно ЗОВСРБ и по-конкретно разпоредбата на чл.262, ал.8, също е налице препращане към ЗСВ във връзка правата, задълженията и ограниченията на правата на военнослужещите от военните съдилища и военните прокуратури. Въз основа на горното е достигнал до правилният извод, че споровете във връзка с правата и задълженията, произтичащи от особеното правно положение на магистратите, в т.ч. и ползването на платен годишен отпуск, имат трудово-правен характер и се разрешават по общия исков ред на чл.360, вр. чл.357 от КТ. Предвид изложеното изводът за недопустимост на търсената съдебна защита поради липса на индивидуален административен акт, съответно липса на предмет на предявената жалба е правилен и се споделя от настоящата инстанция. Съобразно легалната дефиниция на чл. 21 от АПК административен акт е волеизявлението на административен орган или на друг овластен за това орган или организация, направени в качеството на носители на държавна власт. Необходимият признак за властническия характер на волеизявлението е това, че то едностранно поражда права и задължения за трети лица, независимо от тяхната воля – чл. 21 от АПК. Допълнителен признак съставлява непосредствената му принудителна изпълняемост със средствата на държавна принуда – арг. от чл. 276 във вр. с чл. 268 от АПК. Ето защо правилно първоинстанционният съд е приел, че отказът на административен ръководител на орган на съдебната власт по смисъла на чл. 167 от ЗСВ да разреши ползването на платен отпуск не съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, доколкото процесното волеизявление не е постановено въз основа на административно-правна норма и поради това не може да възникне, да се развие или прекрати административно правоотношение. Наличието на годен за обжалване административен акт и правният интерес на жалбоподателя са положителни процесуални предпоставки за допустимостта на образуваното съдебно-административно производство от категорията на абсолютните, за чието съществуване съдът следи служебно. Липсата им обосновава извод за недопустимост на търсената съдебна защита, поради което Административен съд – Благоевград процесуално законосъобразно е прекратил образуваното административно дело. Не са налице основания за изпращане на делото за разглеждане на граждански съд, който е компетентен да разгледа трудово правен спор, в който смисъл е алтернативно направеното искане в частната жалба, тъй като Административен съд – Благоевград е бил сезиран с жалба, която няма признаците на искова претенция, в същата липсват твърдения за нарушения на трудовото законодателство, развити са доводи единствено във връзка с незаконосъобразност на твърдяно административно производство, респективно незаконосъобразност на постановен административен акт, по които въпроси компетентният съд се е произнесъл с определението си. Оспореният в настоящето производство съдебен акт не препятства възможността на частния жалбоподател да предяви претенция пред граждански съд по общия исков ред на чл.360, вр. чл.357 от КТ. С оглед направените изводи и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение