Определение № 4301 от 09.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3588/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Е. Д. М., чрез адв. Р. Р., против решение № 639 от 17 май 2025 г., постановено по в.гр.д. № 1077/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260106 от 9 февруари 2024 г., постановено по гр.д. № 14594/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от М. срещу Софийски районен съд иск по чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на 50000 лева, дължимо за претърпените от ищеца неимуществени вреди от нарушение на правото на ЕС, допуснато от ответника чрез публикуването на интернет сайта на Софийския районен съд на 27.11.2013 г. на прессъобщение, касаещо уважено искане на СРП за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, ведно със законната лихва от 27.11.2013 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Съдът неправилно квалифицирал изложените от ищеца обстоятелства, респективно грешно приложил материалния закон. Претенцията трябвало да се гледа по реда на ЗОДОВ, а в този случай отговорността за вреди била обективна за разлика от отговорността по ЗЗД. Погрешно възприетото правно основание на иска по чл. 49 ЗЗД довело до неяснота в обхвата на доказване и проекта за доклад по делото. Освен това съдът неправилно приел, че в исковата молба не се сочат нарушения на правото на ЕС. В действителност основният правен въпрос се концентрирал върху обхвата на презумпцията за невинност, гарантирана от правото на ЕС, и отговорността на държавата-членка при нейното нарушаване от съдебен орган. В случая с прессъобщението на СРС се надхвърляло неутралното информиране и лицето се представяло като виновно в общественото съзнание, с което се нарушавала презумпцията за невиновност. В касационната жалба се твърди още, че част от заключенията на съда почивали на изцяло неотносими факти, а свидетелските показания не били взети предвид при установяването на неимуществените вреди. Освен това в мотивите на решението имало вътрешни противоречия, както и противоречия с практиката на ЕСПЧ. Неправилно не били разгледани и част от доводите във въззивната жалба. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Ответникът по жалбата Софийски районен съд в писмен отговор заявява становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Предявен е иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50000 лева, нанесени чрез прессъобщение в интернет от 27.11.2013 г., направено от СРС, в което ищецът е назован с прякор, който ищецът възприема като унизяващ достойнството му и позорящ го, като периодът на нанасяне на вреди е рамкиран между датите 27.11.2013 г. – 20.10.2019 г. В първото по делото заседание е уточнено, че вредите произтичат и от това, че прессъобщението, изходящо от СРС, представя ищеца като виновно лице, което представлява нарушение на чл. 4 и 5 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. Въз основа на обстоятелствата, на които е основан искът, и тяхното уточняване, въззивният съд е приел, че правното основание на иска е чл. 49 ЗЗД. За този извод съдът е взел предвид, че в исковата молба не са изложени обстоятелства за нарушение на правото на ЕС, а се твърди, че на ищеца е нанесена обида с ползването на посочения прякор, както и че е нарушен основен елемент на справедливия наказателен процес, гарантиран от вътрешното ни право - чл. 31, ал. 3 КРБ и 6, ал. 2 ЕКЗПЧОС, която е част от вътрешното ни право съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ, установен и в чл. 16 НПК. Въззивният съд е посочил, че поначало основните права, гарантирани в ЕКЗПЧОС, са основни принципи и на ЕС (чл. 6, § 3 ДЕС), а презумпция за невиновност предвижда и чл. 48, § 1 ХОПЕС, но съгласно чл. 51 ХОПЕС този акт се прилага само когато държавите-членки прилагат правото на Съюза. Към 27.11.2013 г. Директива (EС) 2016/343 на ЕП и на Съвета от 9 март 2016 г., на която е извършено позоваване, не е приложима, нито исковата молба е основана и на твърдение за неизпълнение на конкретно задължение на държавата за постигане на определено положение на ниво на защита, уредено в Директивата, със срок на транспониране до 01.04.2018 г. По делото е прието за безспорно обстоятелството, че на 27.11.2013 г. на сайта на СРС е било публикувано следното съобщение: „98-ми състав на Софийски районен съд, с председател Мила Лазарова, днес 27.11.2013 г., уважи искането на Софийска районна прокуратура за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ на Е. М. („К.“), обвинен в това, че на 21.08.2012 г., 23:50 ч., в гр. Бухово е извършил грабеж на бензиностанция, отнел 1470 лева (чл. 198, ал. 1); съдът остави М. в ареста с мотивите, че има обосновано предположение той да е извършил деянието, в което е обвинен. Обоснованото предположение се подкрепя от показанията на двама свидетели. Съдът прие, че има опасност М. да извърши друго престъпление, той е реабилитиран, но осъждан многократно в периода 1984 г.-1990 г., като последното му осъждане е от 2006 г. Прие още, че той е личност с висока обществена опасност. М. има постоянен адрес и лични документи, но според съда има опасност той да се укрие, тъй като през 2012 г. е обявен за общонационално издирване, а е заловен скоро. Срещу него се водят още четири досъдебни производства. При жалба или протест, делото пред СГС е насрочено за 29.11.2013 г., от 10:00 ч.“. Пред съда са разпитани двама свидетели. Св. Ц. сочи, че ищецът, с когото били в съседни килии, му е споделил, че в пресата е бил наречен „К.“ и убиец и така го изложили пред цяла България и близките му, като „това всичко тръгнало от съда“; ищецът спрял да се храни и да тренира, отслабнал, затворил се в себе си, „изпаднал в силна депресия“; това, че го наричали „К.“, било обида пред децата му. Св. Ю. сочи, че познава ищеца от около 10 години и е негов процесуален представител по други дела; известно му е прозвището на ищеца, с което го наричат в медийното пространство и някои публични институции, което г-н М. възприемал като нещо обидно и негативно за личността му, възприемал го тежко, натоварвал се психически, ядосвал се първоначално, а после изпадал в състояние на апатия и затваряне в себе си от прякора; ищецът му е споделил, че посоченият прякор не му е даден от детските години, а е изкуствено създаден в медиите с цел да му се създаде негативен образ в общественото пространство. Според въззивния съд спорно по делото е дали е противоправно съдържанието на прессъобщението от службата на ответника поради използването в него на израза „К.“ след името на ищеца, както и дали е нарушено правото на ищеца на презумпцията за невиновност. Съдът е посочил, че противоправността на увреждащото поведение е факт, подлежащ на доказване, който не се презюмира. Прието е, че от съдържанието на процесното прессъобщение не може да се направи извод, че употребата на прозвището „К.“, за което се установява, че ищецът вече е бил назоваван в медиите, е с цел присмех и подигравка, и изобщо че е направено, за да уязви и унизи ищеца, като го обиди, накърнявайки честта и достойнството му. В конкретната хипотеза изразът е употребен само за индивидуализиране на лицето. Наред с това процесното прессъобщение не придава усещане, че ищецът е виновен за извършването на престъпление. Дадена е единствено информация, като са обобщени мотивите на съда за наличие на „обосновано предположение“ за извършване на престъпление, с които е уважено искане на СРП за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“. Използваните изрази не внушават идея, че лицето, спрямо което е постановена мярката, е виновно. Затова съдът приема, че ищецът не е доказал наличието на противоправно поведение на служител, на който е възложена работа от ответника, като елемент от фактическия състав на търсената отговорност. Уточнено е, че въпросът за начина на изписване на името на ищеца (пълните собствено и фамилно име вместо инициали) не е поставен в основанието на иска и не са посочвани и събирани доказателства за утвърден начин на изписване в съобщения на пресслужба на съд на името на лицето, спрямо което се взема мярка за неотклонение, поради което не подлежи на самостоятелно обсъждане във въззивното производство. Посочено е и че не е доказано, че именно съдържанието на конкретното съобщение е причинило негативни изживявания като описаните в свидетелските показания. Предвид изложеното искът е приет за неоснователен. Касационният съд приема, че допускането на касационното обжалване не се обосновава. На първо място следва да се обсъдят въпросите за задължението на националния съд при преценка на отговорността на държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС да приложи като тълкувателен инструмент неотносимата ratione temporis Директива 2016/343, за да определи съдържанието и обхвата на презумпцията за невиновност, гарантирана от чл. 48 от Хартата съгласно установената практика на СЕС, както и следва ли националният съд да остави без приложение вътрешноправна норма и/или да квалифицира иска по реда на ЗОДОВ, когато публично изявление на друг съд нарушава чл. 4 от Директива (ЕС) 2016/343 и чл. 48 ХОПЕС, а държавата не е транспонирала директивата пълно и коректно. В теорията и практиката няма съмнение, че обществените отношения се регулират от правните актове, които са били в сила по време на възникването на първите освен когато се преуреждат от акт с обратно действие. Доколкото ищецът претендира вреди от осъществен на конкретна дата деликт – съобщение, публикувано на 27.11.2013 г., то и въпросът дали наистина поведението на ответника представлява деликт, следва да се реши съобразно приложимите правни норми именно към тази дата. При това положение Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета, която е от 9 март 2016 г., не може да бъде относима към случая и не може да се ползва нито като тълкувателен инструмент, нито като източник на задължение за държавата членка за период, предхождащ влизането й в сила. Затова и отговорите на въпросите не биха могли да повлияят на изхода на делото и по посочените въпроси касационно обжалване не следва да се допуска. Посочените съображения предопределят неотносимостта за изводите на съда и на питанията представлява ли „достатъчно съществено нарушение“ на презумпцията за невиновност по смисъла на чл. 48 ХОПЕС (тълкуван в светлината на съображение 16 от Директива (ЕС) 2016/343 и практиката на СЕС) публикуването на прессъобщение от национален съд, в което заподозряно лице е идентифицирано с пълните си имена и общоизвестен прякор и в което се съдържа подробна информация за негови минали осъждания, данни за висока обществена опасност и за други висящи производства, дори в текста да е използван изразът „обосновано предположение“, а не формална констатация за вина, както и съставлява ли публикуване на прессъобщение с обозначаване на обвиняемия с пълни имена и прякор, съдържащо квалификации за „висока обществена опасност“ и сведения за предишни присъди, „публично позоваване на вина“ по смисъла на чл. 4, § 1 Директива 2016/343. Само за изчерпателност на изложението е необходимо да се посочи и че Директива (ЕС) 2016/343 е четвъртата от серия от мерки, които определят минимални правила за процесуални права в целия ЕС в съответствие с Пътната карта от 2009 г., изготвена от Съвета. Директивата има за цел да гарантира презумпцията за невиновност на всяко лице, обвинено или заподозряно в престъпление от полицията или от наказателноправните органи и правото на обвиняемото лице да присъства на съдебния процес. В т. 16 от преамбюла на директивата е посочено, че презумпцията за невиновност би била нарушена, ако в публични изявления на публични органи или съдебни решения, различни от решенията относно вината, заподозреният или обвиняемият бъде представен като виновен, докато вината му не бъде установена в съответствие със закона. Такива изявления и съдебни решения не следва да създават впечатлението, че това лице е виновно. В т. 18 е прието, че задължението заподозрените или обвиняемите да не бъдат представяни като виновни не следва да възпрепятства публичните органи да разпространяват публично информация относно наказателните производства, когато това се налага изключително от съображения, свързани с наказателните разследвания, или от обществения интерес, или когато прокуратурата или друг компетентен орган предоставя обективна информация относно състоянието на наказателното производство, за да предотврати нарушения на обществения ред. В директивата няма точни указания по въпроса как следва да се определя дали дадено лице е представено в съдебно решение като виновно, затова и за целите на тълкуването й следва да се почерпят насоки от практиката на Европейския съд по правата на човека относно чл. 6, т. 2 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Именно тази разпоредба на Конвенцията действа преди приемането на директивата, както и след това, и е приложима в конкретния случай (самата директива нито урежда нещо различно, нито се противопоставя на Конвенцията, а целта й е да предостави по-пълна защита на гражданите на държавите членки, като вмени постигането на определени резултати от компетентните им органи). Съгласно чл. 6, т. 2 КЗПЧОС всяко лице, обвинено в криминално престъпление, се счита за невиновно до доказване на вината му в съответствие със закона. Практиката на Европейския съд по правата на човека приема, че презумпцията може да бъде засегната от прибързани изявления на съда или на държавни служители относно вината на подсъдимия (Allen v. the United Kingdom), а също и от осъдителни коментари на публични личности, направени по време на разследване срещу заподозрян, но преди да му е било повдигнато обвинение. Затова следва да се прави разграничение между изявление, че дадено лице е просто заподозряно в извършването на престъпление, и декларирането, че то е извършило това престъпление, без да е налице влязла в сила присъда. В тази връзка Съдът подчертава, че от съществено значение са изразите, използвани от публичните личности, преди лицето да е било съдено и намерено за виновно ( в този смисъл Daktaras v. Lithuania; Bohmer v. Germany; Khuzhin and Others v. Russia; Borovsky v. Slovakia ). В процесния случай никъде в цитираното прессъобщение не са употребени думи и изрази с декларативно значение, които да водят до несъмнен извод, че лицето е виновно за извършването на престъпление. Съобщението има информативен характер и описва обективно действията на съда, свързани с налагането на мярката за неотклонение „задържане под стража“, като са посочени и мотивите за приемането на тази мярка. Информирането на общността за определени обстоятелства, свързани с предишното поведение на лицето, и за налагането на мярка за неотклонение, не може да се приеме за нарушение на презумпцията за невиновност. На последно място се поставя въпросът предпоставя ли обективната държавна отговорност за нарушение на правото на ЕС наличие на вина след влизането в сила на измененията в ЗОДОВ (ДВ 94/2019), или достатъчно същественото нарушение по критериите Francovich/Brasserie du Percheur е самодостатъчно. Този въпрос е неотносим към решаващите изводи на съда. Никъде във въззивното решение не е изследвана вината като предпоставка за ангажиране отговорността на ответника. Съдът е анализирал съдържанието на процесното прессъобщение и дали от него може да се направи извод за противоправност в действията на ответника, но не и дали е налице виновно поведение. Затова въпросът не обосновава допускане на решението до касационно обжалване. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, при която порокът е особено съществен и може да се изведе от обикновен прочит на мотивите на решението. В случая при извършената проверка не се установява съдът да е приложил закона в неговия обратен смисъл, нито да е приложил отменена, неотносима или несъществуваща правна норма. Липсва и явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката, нито са нарушени основни принципи на гражданския процес. Твърденията в касационната жалба за очевидна неправилност всъщност се отнасят до цитирането от съда на разказа на единия свидетел и съдържанието на прессъобщението и изразяват несъгласието на жалбоподателя с изводите на съда. Това обаче не е основание да се приеме, че решението е очевидно неправилно. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,