Решение № 6944 от 22.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10669/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. К. и В. С. П. срещу Решение № 1443/26.07.2023 г. на Административен съд – Пловдив по адм. дело № 3187/2022 г., с което е отменена Заповед № 1073/14.09.2022 г. на кмета на Община Родопи, одобряваща на основание чл. 134, ал. 2, т. 6 и чл. 62а, ал. 4 ЗУТ проект за изменение на подробен устройствен план – план за регулация и застрояване за УПИ III – зеленина от кв. 9 по плана на Втора вилна зона на [населено място], съответстващ на поземлен имот с идентификатор 77373.604.74 по кадастралната карта на [населено място], като УПИ III отпада и се образува нов УПИ 604.74 – вилно застрояване, определя се ново застрояване на сгради с Н до 7 м, при максимално запазване на съществуващата растителност, на 3 м от уличните регулационни линии, по ограничителна линия на застрояване и се определя устройствена зона „Ов“.

От ответниците административният орган поддържа касационната жалба, Т. М. Т., М. Т. К., К. Н. К. и М. Р. Т. я оспорват като неоснователна, Е. Г. Ч., В. Н. Ч. и М. П. М. не вземат участие в касационното производство.

Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за правилност на решението.

Касационната жалба е допустима и основателна.

Обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 АПК.

1. Не е налице нито едно от възприетите от първостепенния съд основания за отмяна на административния акт.

а. Фактическият извод на съда, че заповедта от 04.05.2022 г. на кмета на общината, с която е разрешено изработването на проекта за изменение на ПУП, не е надлежно съобщена и съответно влязла в сила, противоречи на съдържащите се в представената преписка и необсъдени официални свидетелстващи документи за извършено обявяване на акта по реда на чл. 124б, ал. 2 вр. чл. 135, ал. 7 ЗУТ (вж. л. 168-170 от делото на АС - Пловдив).

Дори обаче да се приеме, че заповедта по чл. 135, ал. 3 ЗУТ не е съобщена и жалбоподателите пред първата инстанция биха били легитимирани да я оспорят (доколкото имотите им са съседни, не са предмет разработката и прилагането на действащия ПУП за тях не е спряно – ал. 6 чл. 135), заключението на съда за допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила в процедурата по одобряване на ПУП е неправилно – то не съобразява правното значение и последици на заповедта за разрешаване на устройствената процедура.

Административното производство е динамичен фактически състав. Това означава, че производството се осъществява последователно, за да обезпечи развитието си до завършващия го акт. Процесуалните права и задължения се пораждат от предходното процесуално действие и са предпоставка за предприемане на следващото, т.е. всяко процесуално действие е правопораждащ юридически факт за произтичащите от него права и задължения и правопогасяващ факт спрямо обусловилите извършването му.

В разглеждания контекст трябва да се изследва и важимостта на заповедта по чл. 135, ал. 3 ЗУТ.

Тя определя параметрите на евентуално бъдещо изменение на ПУП, дава изначален отговор на въпроса за принципната допустимост на проектираната промяна и представлява краен акт на предварителната фаза от същинското производство по одобряване на плана. Основанието за съдебната обжалваемост на тази заповед се корени в прикрепената към издаването й последица по чл. 135, ал. 6 ЗУТ – спиране прилагането на действащия устройствен план в частта, за която се отнася. Подготвителният характер на разрешителния акт като част от административното производство по одобряване на ПУП (в широкия смисъл на понятието) предпоставя и ограниченото му действие във времето.

Със заповедта за одобряване на ПУП завършва фактическият състав на цялото производство по изменение на плана и разрешението, бидейки стадий от него, изгубва самостоятелното си правно значение. Действието му е вече изчерпано и оспорването след този момент е по същество лишено от предмет, респ. отпада правният интерес от съдебната отмяна, тъй като тя не би осуетила волеизявлението за изменение на плана, нито би довела автоматично до заличаване на разпоредените със заключителния акт правни последици. Защитата срещу допустимостта на устройствената процедура, конкретните основания за изменение на ПУП и утвърдените с него предвиждания е осъществима чрез обжалването на акта за одобряване на плана.

б. Неправилни са съжденията на съда, с които е приел за основателно възражението за нарушение на материалноправните норми на чл. 31, ал. 5, изр. 2 и 3 и чл. 34 ЗУТ, в частност относно разстоянието на сградата до страничните граници на УПИ, предопределено от нейната дълбочина.

С ПУП могат да се определят ограничителни или задължителни линии на застрояване – чл. 75, ал. 2 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Ограничителни са тези линии, до които застрояването може да се разположи (или може да отстъпи навътре от тях); с други думи, за разлика от задължителните линии, с тях не се фиксира по обвързващ начин точното местоположение на застрояването, а единствено неговата крайна граница към регулационните линии на имота. Новото застрояване според проекта е показано с ограничителна (незадължителна) линия, както е констатирала и приетата в производството пред административния съд експертиза.

Конкретното разположение на строежите и начинът на застрояване в УПИ се определят с работен устройствен план (когато изработването му е задължително), с виза за проектиране по чл. 140, ал. 3-5 и с инвестиционен проект в съответствие с действащия ПУП в останалите случаи – чл. 114, ал. 1, т. 1-3 ЗУТ. Едва на някой от тези етапи, следващи ПУП, ще бъде даден категоричен отговор на въпроса дали е допуснато намалено разстояние. При съгласуването на инвестиционните проекти, освен съответствието им с плана, се проверяват правилата и нормативите за разполагане на застрояването, вкл. и тези по чл. 31-35 ЗУТ – чл. 145, ал. 2 от закона. Незаконосъобразността на заповедта не може да почива на предполагаемо бъдещо нарушение на нормативите за застрояване, които са обект на изрична проверка при последващото развитие на устройствената процедура и вече конкретно осъществено предвиждане.

Неотносима към тези изводи е разликата в лицата с право да обжалват акта за одобряване на ПУП и разрешението за строеж (чл. 149, ал. 2 ЗУТ) – техният кръг е следствие от законодателно решение, а преценката за заинтересованост при оспорването на отделните видове актове е обективна и произтича от съдържанието на наредените с тях правни последици. Достатъчна е възможността в обхвата на ПУП да се предвиди правомерно застрояване при спазване на нормативите за отстояния. Необходимите ограничения в застрояването, които биха осигурили съответствието на проекта със закона, са в тежест на възложителя и част от инвестиционния му риск.

В подкрепа на аргументираната по-горе позиция е актуалната практика на II отделение на ВАС.

в. Съображението в мотивите към съдебното решение относно отсъствието на доказателства за спазване на условието по разрешението за проектиране в новообразувания имот максимално да се запази съществуващата растителност е декларативно.

След като застрояването е проектирано по основни показатели – предназначение, максимална височина и ограничителни линии, не са ясни дължимите критерии, по които съдът счита, че то би било изпълнено. Актът за одобряване на ПУП изрично допуска застрояване при посоченото изискване, а проверката дали е зачетено е функция от индивидуализацията на ПЗ с проект за строеж, притежаващ конкретни характеристики, т.е. на следващ етап от реализиране на инвестиционното намерение.

г. Неприложим към казуса е § 6, ал. 1 ПЗР от Наредба № 7/22.12.2003 г., на която се е позовал първоинстанционният съд, споделяйки становището на жалбоподателите, за да отрече компетентността на административния орган да определи устройствена зона.

Нормата урежда възможност за определяне на устройствени територии и зони, които се одобряват от общинския съвет към действащите устройствени планове, запазващи действието си съгласно § 6, ал. 1 ЗУТ. Тя е израз на потенциално градоустройствено планиране, а не на изменение на ПУП за даден имот. По силата на ал. 2, когато определянето на територии и зони налага изменение на плановете, то се процедира по общия ред за изменението им, регламентиран в глава седма, раздел III от ЗУТ.

В случая връзката на зависимост между определянето на устройствена зона и изменението на ПУП е обратна на предвидената в цитираната норма.

Заповедта обективира разпоредителна част за зоната, но само в пределите на имота, предмет на плана. При съществуването на основанията по чл. 134, ал. 2, т. 6 и чл. 62а, ал. 4 ЗУТ за изменение на ПУП и с оглед липсата на нарочни устройствени зони в ЗРП на [населено място] от 1969 г., зоната е установена в хипотезата на чл. 29, ал. 1 от Наредба № 7/22.12.2003 г., следва от предназначението на имота и обслужва нуждата от спазване на нормативите за застрояване с ограниченията по т. 1-4 на текста.

2. Правилен по резултата си е произтичащият имплицитно от мотивите към решението извод, че не съществуват други основания за незаконосъобразност на заповедта. До него стига и служебната проверка по чл. 168, ал. 1 АПК.

Констатираните от вещото лице в отговора по т. 4 от заключението несъответствия на графичната част на плана с изисквания на Наредба № 8 от 14 юни 2001 г. за обема и съдържанието на устройствените планове не пораждат съществени предпоставки за отмяна на административния акт. Те се отнасят до формата на проекта, а при утвърдителния отговор на експерта за тъждество между двете части на заповедта - текстова и графична, образуващи нейното единство, с волеизявлението се разпорежда устройствена промяна при изяснени регулационни и застроителни параметри.

3. а. Изложеното мотивира отмяната на обжалваното решение и решаването на делото по същество с отхвърляне на жалбата против заповедта – чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК.

б. При този изход на спора, в полза на касационните жалбоподатели и на администрацията следва да бъдат присъдени своевременно поисканите и сторени разноски по представените списъци по чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК за двете съдебни инстанции – чл. 143, ал. 3 и 4 АПК. Разноските на касаторите възлизат общо на сумата от 2640 лв., превалутирана – 1349, 81 евро, за платени адвокатски хонорари и държавни такси. Подлежащата на възстановяване сума на общината е 2400 лв., респ. 1227, 10 евро, за адвокатски възнаграждения.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение