Определение № 50039 от 20.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 235/2022 г.

Производство по чл. 295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. П. срещу въззивно решение № 1798 от 01.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2048/2021 г. на Окръжен съд Варна, с което частично е отменено и частично потвърдено решение № 4629/30.10.2019 г. по гр. д. № 18695/2018 г. на Районен съд Варна. В подадената касационна жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост и нарушение на материалния закон, както и на съдопроизводствените правила. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Същото е обосновано с твърдения за игнориране от съдебния състав на възраженията на касатора относно правото на две физически лица да се разпореждат с кредитни средства от името на банката ищец. Не са формулирани въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. При изложените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, като предявените искове по чл. 422 ГПК и чл. 430 ТЗ бъдат отхвърлени изцяло, както и да бъдат присъдени сторените пред трите съдебни инстанции разноски. От ответника по касация „Райфайзенбанк (България)“ АД е подаден отговор, с който са оспорва наличието на порока по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Изложени са съображения за неоснователност на възраженията на касатора относно представителната власт на Ц. Т. и К. Т., доколкото същите са подписали само писмото за обявяване на предсрочната изискуемост на задължението по договора за банков кредит. Претендира се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Исковото производство е било образувано по предявени от „Райфайзенбанк (България)” ЕАД срещу П. К. П. при условия на евентуалност иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 430 ТЗ за установяване дължимост на вземания по договор за потребителски кредит от 10.06.2013 г., за които е била издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 9416/204 г. на Районен съд Варна, евентуално за осъждане на ответника да изпълни същите задължения. Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяна на с решение на ВКС по т. д. № 1035/2020 г. на II т.о. на предходно такова. С него е потвърдено решението на първостепенния съд за уважаване на иска по чл. 422 ГПК, предявен от „Райфайзенбанк (България)“ АД срещу жалбоподателя, относно сума в размер на 9 881, 98 лв. - изискуема и непогасена главница, ведно с просрочена и изискуема възнаградителна лихва в размер на 578, 04 лв. за периода 05.10.2013 г. – 09.06.2014 г. вкл., изискуема наказателна лихва за забава в размер на 121,45 лв. за периода 05.11.2013 г. – 16.07.2014 г., законна лихва върху претендираната главница от депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /25.03.2016 г./ до окончателното изплащане на вземането. С въззивното решение е отменено първоинстанционното в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателят дължи на банката разликата над 121, 45 лв. до 241, 62 лв., претендирана като наказателна лихва за периода 05.11.2013 г. – 16.07.2014 г. и са отхвърлени претенциите за тази разлика на двете заявени при евентуалност основания. В мотивите на въззивното решение са съобразени предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 422 ГПК – валидно и изискуемо облигационно задължение по договор за кредит, неговия размер по отделни пера, и изпълнение задължението на кредитора да предостави сумата. Валидността на извършеното от касатора волеизявление за сключване на договора за банков кредит е установена чрез неоспорена от страните съдебно-почеркова експертиза. Съдът е изпълнил указанията на касационната инстанция и е установил, че клаузите на процесния договор не противоречат на императивните норми на чл. 11, ал. 1 ЗПК, чл. 19 ЗПК и чл. 22 ЗПК. Констатирал е, че цялата сума по кредита е бил усвоена от ответника, а падежът за връщането ѝ е настъпил в хода на процеса, съобразявайки този факт в приложение на чл. 235, ал. 3 ГПК. Размерът на непогасените задължения по главницата и възнаградителната лихва съдът е определил на база заключение на приета без възражения от страните съдебно–счетоводна експертиза. Претенцията за мораторна неустойка е счел за частично неоснователна, служебно установявайки нищожността на клаузата на основание чл. 33 ЗПК – същата предвижда двоен размер на неустойката в сравнение със законната лихва към момента на сключване на договора. Не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно решение до касационно обжалване. Релевираното основание за директен достъп до касационен контрол не се установява от настоящия състав на съда. Въззивното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Същото не страда от такъв съществен порок, който да бъде констатиран само от мотивите без проверка на правилността му. То не е постановено при приложение на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито въз основа на несъществуваща правна норма, нито е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или при нарушение на основни правни принципи. Само за пълнота на изложението настоящият състав сочи, че има предвид и разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, че допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касационната инстанция няма служебно задължение да формулира въпрос, а може единствено да го уточни. Във фазата на селекция не може да се проверява правилността на атакувания съдебен акт. При изложените изходни пояснения в настоящия случай се установява, че касаторът, чрез своя особен представител, не е извел нито материалноправен, нито процесуалноправен въпрос, който да е от значение за решаване на възникналия спор. Това е достатъчно основание да бъде отказан и факултативен достъп до касационен контрол. При изхода на спора разноски се дължат на ответника по касация. Те са в размер на 440 лв. и представляват заплатен депозит за особен представител и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът и касатор в настоящото производство дължи заплащане на държавна такса за въззивното и касационно производство на основание чл. 77 ГПК и предвид задължителните постановки на т. 7 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС в размер на 241, 63 лв. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС