Решение № 3145 от 19.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11529/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от изпълнителния директор на Национална агенция за приходите (НАП), чрез юрк. Велков против решение № 20585 от 15.06.2025 г., постановено по адм. дело № 4086/2025 г. по описа на Административен съд – София - град (АССГ), с което е отменено решение №000030 - 2556/31.03.2025 г. на изпълнителния директор на НАП и преписката изпратена за ново произнасяне от административния орган. В касационната жалба и в съдебно заседание чрез процесуален представител са развити доводи за неправилност на постановеното съдебно решение, поради необоснованост на изводите на съда, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. Иска отмяната му, отхвърляне на жалбата срещу решението на изпълнителния директор на НАП и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. С молба от 30.06.2025г. по чл.248, ал.1 ГПК касатора прави искане за изменение на решението в частта за разноските с доводи, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно, делото не се отличава с фактическа и правна сложност и по спора не е налице определен материален интерес, поради което адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в минимален размер от 1000лв. Ответникът по касация - "Казино Инбет" ЕООД, в представен по делото писмен отговор, чрез адв. Хаджиев и в съдебно заседание, чрез адв. Панаретова оспорва касационната жалба. С доводи, че решението правилно, иска да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. С молба от 20.06.2025г. по чл.248, ал.1 ГПК ответника е направил искане за изменение на решението в частта за разноските като е изложил подробни аргументи за необоснованото им намаление от първоинстанционния съд. Моли решението да бъде изменено в частта за разноските като се присъди пълния размер, съгласно представения списък от 12 000лв. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано писмено заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Предлага решението като правилно да остане в сила. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, съдът взе предвид следното: Предмет на оспорване пред АССГ е решение на изпълнителния директор на НАП №000030 - 2556/31.03.2025 г. в частта му по т. 2, с което е оставено без уважение заявление с вх. № 55 - 30 -1352/27.01.2025г. за на "Казино Инбет" ЕООД, за възстановяване на преведената от дружеството по сметката на НАП държавна такса по чл.30, ал.6 от Закона за хазарта (ЗХ), изчислена съобразно пар.22, ал.1 от Предходните и заключителните разпоредби (ПЗР) към Закона за държавния бюджет на Република България (ЗДБ) за 2024 г., в размер на 140 000 лева за изгрална зала с адрес: гр. Свиленград, ул. "д-р Страшимир Дочков" №49 - 51. За да остави без уважение подаденото пред него заявление, административният орган е приел, че "Казино Инбет" ЕООД е получило лиценз за организиране на хазартни игри преди 01.01.2024г. и в качеството си на организатор на хазартни игри дължи заплащане на такса по чл.30, ал.6 ЗХ, изчислена съобразно пар.22 от ПЗР към ЗДБ 2024 г., като предвид спецификата на таксите, регулирани в пар.22 от ПЗР към ЗДРБ за 2024г. са изложени доводи, че редът им за възстановяване и/или прихващане е подчинен на правилата на ДОПК. Дружеството само е декларирало, изчислило и внесло такса за 112 месеца. Според административният орган липсата на изрична законова регламентация на възможност за частично възстановяване на дължима сума, изчислена по формулата в пар.22 от ПЗР към ЗДБ за 2024 г., сочи на липса на правна възможност да се уважи подобно искане. Същият извод може да се направи и при прилагане по аналогия на разпоредбата на чл.30, ал.2 ЗХ. За да се произнесе по спора и отмени решението в оспорената част, АССГ е приел, че оспореното пред него решение е издадено от компетентен орган, в качеството му на надзорен орган в областта на хазарта и свързаните с хазарта дейности, в предвидената писмена форма като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е приел, че решението на изпълнителния директор на НАП е материално незаконосъобразно. Според АССГ, след прекратяване на лиценза на 11.06.2024г. с решение на изпълнителния директор на НАП, платената на 26.02.2024г. от "Казино Инбет" ЕООД еднократна такса за поддържането му за оставащия период до 13.10.33г. -110 месеца и първоначална надвнесената такса за 1 месец е недължима по смисъла на чл.4б ЗДТ и подлежи на възстановяване в размер на 138 750 лева. Съдът е изложил съображения, че таксата по чл.30, ал.6 ЗХ е предвидена за поддържане на лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати и основание за дължимостта й е действащ лиценз, поради което с предсрочното прекратяване на лиценза таксата не е дължима. За периода от датата на прекратяването до края на първоначално разрешения период таксата се явява недължимо платена и следва да бъде възстановена. Не е налице хипотеза на чл.30, ал.2 от Закона за хазарта, която изрично предписва невъзстановимост на таксите, тъй като същите са предвиждане за разглеждания на искания и услугата "разглеждане" е извършена и реализирана, независимо от изхода от разглеждането. Решението е правилно. В случая задължението да се плати държавна такса по чл.30, ал.6 ЗХ зависи от волята на правния субект да извършва определена дейност - а именно да поддържа лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати за срок от 10 години в игрална зала в гр. Свиленград. С отпадане на волята на субекта да поддържа лиценза за целия период и съответно да организира игри с игрални автомати в посочената зала, съгласно Решение №000030 -565/11.04.2024г. на изпълнителния директор на НАП за предсрочно прекратяване на лиценза на основание чл.35, ал.1, т.4 ЗХ, влязло в сила на 26.06.2024г. е отпаднало задължението му за остатъка от периода до края на първоначално определения срок да заплати държавна такса. Този извод се налага и от факта, че в ЗХ е предвидена възможност за предсрочно прекратяване на лиценза по искане на организатора на хазартни игри и в случая лицензът е прекратен с цитираното по - горе решение на изпълнителния директор на НАП. В правната теория е безспорно, че държавната такса се дължи срещу осъществяване на действие, издаване на документ или престиране на услуга от административен орган. Правилен е изводът на АССГ, че след предсрочното прекратяване на лиценза по волята на субекта отпада насрещната престация, съответно заплатената държавна такса за периода след прекратяването на лиценза се явява недължимо платена. В случая размера на таксата по чл.30, ал.6 ЗХ е еднократно вносим и определяем по реда на пар.22 от ПЗР към ЗДБ 2024 г. и е пропорционален на оставащите месеци до края на лиценза. Тоест за месеците след предсрочното прекратяване на лиценза държавната такса се явява недължимо платена по смисъла на чл.4б ЗДТ и подлежи на възстановяване, както правилно е посочил и АССГ. Настоящият съдебен състав напълно споделя доводите на съда относно липсата на възможност за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл.30, ал.2 ЗХ. Липсата на специално уредена процедура за разглеждане на искането в ЗХ не обосновава направеният от административния орган извод за невъзможност да се върне недължимо внесена държавна такса, противоречащ на чл.4 б ЗДТ. Решението като правилно постановено при липсата на касационни основания по чл.209 АПК, следва да се остави в сила. Искането на изпълнителния директор на НАП за изменение на решението в частта за разноските е допустимо, но неоснователно. Правото на разноски като акцесорно материално право на страните в процеса, регламентирано с разпоредбата на чл. 143 от АПК и чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 78 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, съставлява имуществено субективно право, което следва да бъде удовлетворено с оглед на крайния правен резултат по делото. Според правилото на чл. 78, ал. 5 от ГПК, субсидирано приложим в настоящото производство по силата на препратката на чл. 144 АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Анализът на нормативното предписание налага извод, че за да се намали възнаграждението, следва да са налице две кумулативно предвидени предпоставки: прекомерност на заплатеното възнаграждение съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и искане на насрещната страна. В конкретния случай, съдът е уважил направеното от процесуалния представител на изпълнителния директор на НАП в първоинстанционното производство възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, като е присъдил на жалбоподателя 3000лв. за адвокатско възнаграждение от претендирания и реално заплатен размер от 12 000лв. При определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът е извършил анализ на посочените по - горе условия като е взел предвид характера и сложността на развилото се производство, както и обема на осъществената защита – осъществено процесуално представително в едно съдебно заседание, които се споделят изцяло от настоящата съдебна инстанция. Може да се направи извод, че присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева не се явява прекомерно, поради и което искането на касатора за изменение на оспореното съдебно решение в частта за разноските се явява неоснователно по отношение присъденото адвокатско възнаграждение на жалбоподателя – ответник в настоящото съдебно производство. Настоящият съдебен състав не споделя доводите в молбата, че настоящия спор по делото е без определен материален интерес, както и цитираната практика на ВАС в определение по дело №4686/22г. Направеното искане от ответника "Казино Инбет" ЕООД за изменение на решението в частта за разноските, чрез присъждането им в пълния претендиран размер от 12 000лв. е допустимо, но неоснователно. Неоснователни са изложените съображения в молбата, относно определения размер на адвокатското възнаграждение. При определяне размера на адв. възнаграждение, АССГ е съобразил разпоредбата на чл.36, ал.2 ЗАдв. и тълкуването на СЕС дадено в Решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22. Според него Наредба №1/09.07.2004г. нарушава забраната по чл.101, ал.4 ДФЕС ( ограничение на конкуренцията), поради което националния съд може да откаже да приложи националното законодателство и да присъди разноски, сторени по делото за адвокатско възнаграждение по вътрешно убеждение, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Решението на СЕС по дело С -438/22 е задължително за всички съдилища на основание чл.633 ГПК, поради което настоящия състав счита, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, могат да служат като ориентир при определяне на възнагражденията, но без да са обвързващи съда. Следователно договорените размери на адвокатските възнаграждения подлежат на преценка от съда, с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Настоящия съдебен състав, отчитайки посочените критерии намира, че преценката на АССГ при определяне размера на адвокатското възнаграждение и направено възражение за прекомерност от насрещната страна е правилна. Делото не се отличава с никаква фактическа и правна сложност, обемът и количеството на извършената адвокатска работа по делото не е значителен, видно от материалите по първоинстанционното производство, поради което и искането за изменение на решението е необосновано и се отхвърля. С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноските за производството пред ВАС в размер на 4,500 евро. заплатено адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност на същото, направено в съдебно заседание от процесуалния представител на касатора не следва да се уважава. Същото е бланкетно и немотивирано. С изм. ДВ, бр.17 от 13.02. 2026г. е изменена разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, приложима на основание чл.144 АПК в настоящото производство, като е предвидено, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част. В случая не е налице мотивирано възражение за прекомерност от насрещната страна, което да може да бъде обсъдено от състава, поради което и само на това основание, възражението не следва да се обсъжда и се отхвърля като неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение