Определение № 33 от 20.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1773/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. П. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. Б. Г., против въззивно решение № 7 от 21 януари 2021 г., постановено по в.гр.д. № 257/2020 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 77 от 13 април 20120 г., постановено по гр.д. № 42/2019 г. по описа на Окръжен съд Габрово за отхвърляне на предявения от П. против „Меркурий П и П” АД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 365 ЗЗД, вр. чл. 244, ал. 4 и ал. 7 ТЗ, вр. чл. 280 ЗЗД, за приемане за установено в отношенията между страните, че дружеството дължи на П. сумата от 50474,38 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода м. 12.2016 г.-м.11.2017 г. В жалбата се поддържа, че обжалваното решение неправилно, постановено при несъобразяване с доказателствата по делото и превратно тълкуване на законови норми – чл. 236 ТЗ и чл. 38 ЗЗД, както и при несъобразяване с ТР № 3/2013, ОСГТК. Сочи се, че основанието за издаване на процесната заповед по чл. 417 ГПК е неплатено на С. П. трудово възнаграждение за периода м. 12.2016 г.-м. 11.2017 г.; че П. е изпълнителен директор на дружеството, което обстоятелство е отразено в търговския регистър, а и той е заемал тази длъжност както през процесния период, така и дълги години преди него, а също и до момента; че работните заплати или възнаграждения на П. за посочения период са начислени, но не са заплатени. Твърди се, че насрещната страна никога не е твърдяла, че П. е получил възнаграждението си, а че такова изобщо не му се следва. Поради това се оспорват изводите на въззивния съд, че договорът за управление между дружеството и П. от 2007 г., както и сключеното през 2018 г. споразумение са недействителни. Поддържа се, че в случая приложение следва да намерят принципните разяснения на ТР № 3/2013 г., ОСГТК, макар че договорът бил подписан от една страна от юридическо лице, чрез органния му представител, а от друга – от физическо лице; че щом чл. 38 ЗЗД не се прилага, когато едно и също физическо лице представлява две дружества, то с още по голямо основание би следвало да не се прилага и когато от едната страна физическо лице подписва като представител на дружеството — в качеството си на председател на съвета на директорите, а от друга — за себе си, като физическо лице; че чл. 38 ЗЗД се прилага в чисто гражданските отношения на представителство, а не и в търговското право, където е налице т.нар. „органно представителство”, което обаче се определя „по закон”, а не по волята на някоя от страните. При преценката дали процесният договор за управление и споразумението са валидни или не, следвало да се вземат предвид и разпоредбите на чл. 240б ТЗ и чл. 236, ал. 4 ТЗ, които не били съобразени от апелативния съд, а по аргумент от чл. 236, ал. 4 ТЗ следвало да се приеме, че същите са действителни. Дори да се приемело, че чл. 38 и чл. 40 ЗЗД могат да се прилагат в търговското право изобщо, а и в конкретния случай, то следвало да се приеме, че договорът е потвърден на основание чл. 301 ТЗ. Освен това, доколкото на „висяща недействителност” може да се позовава само представляваният, съдът не следвало да следи служебно за приложението на чл. 38 ЗЗД. Също така се твърди, че изискването на чл. 244, ал. 7 ТЗ било точно изпълнено, тъй като в договора изрично е посочено, че касаторът към онзи момент е бил „председател на съвета на директорите”, което качество имал още от 12.07.2006 г. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се излагат доводи за вероятна недопустимост на обжалвания акт и се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В срока за отговор Меркурий П и П” АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от Б. П. – изпълнителен член на съвета на директорите, чрез адв. Н. М., възразява срещу допускането на касационно обжалване на въззивното решение и излага становище за неоснователност на касационната жалба по същество. В решението си въззивният съд е констатирал, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК ищецът е посочил, че претендира сумата като трудови възнаграждения и допълнително материално стимулиране, удостоверени в нотариално заверено споразумение от 18.12.2017 г., подписано от С. П., както като изпълнителен директор на „Меркурий П и П“ АД, така и в лично качество. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК дружеството възразило, че не дължи изпълнение на вземането, тъй като между него и П. не е било налице трудово правоотношение за процесния период, както и че споразумението не е известно на дружеството, тъй като е подписано и за двете страни само и единствено от П.. С оглед на тези възражения, в исковата молба и уточненията ѝ ищецът е развил основанието на сключеното споразумение, като се е позовал на договор за управление от 19.11.2007 г., който не е прекъсван до момента и в различни периоди от време към него са сключвани анекси за повишаване на възнаграждението по него; поддържал е, че договорът за управление от 19.11.2007 г. е трудов договор, независимо от наименованието му, но ако не се приеме становището за трудов договор, сумата се претендира по същия договор, квалифициран като граждански, както и че дължимите работните заплати са начислени, но не са изплатени. С отговора на исковата молба ответникът е възразил между страните да съществува трудово правоотношение. Не е оспорил обстоятелството, че ищецът е бил член на съвета на директорите на дружеството и негов представляващ, но с него не е бил сключван трудов договор, както и за претендирания период нямало валидно действащ договор за възлагане на управление. Поради това въззивният съд е приел за неоснователно възражението на касатора, че първата инстанция се е произнесла по непредявен иск, тъй като основанието му било споразумението от 2018 г., неоспорено от ответника, а освен него била обсъждана и валидността на договора за управление от 2007 г., споразумението от 18.12.2017 г. и заповедта за допълнително материално стимулиране, тъй като, с оглед на изложените от страните твърдения и възражения, включително и тези в заповедното производство, съдът е обсъдил действителността на представеното споразумение, изследвал е съществуващите отношения между страните по него, с което е заел становище по всички наведени факти и връзки между тях и твърдени правни последици. Прието е за установено, че между „Меркурий П и П“ АД, представлявано от председателя на съвета на директорите С. П., от една страна, и С. П. в лично качество, от друга, е сключен договор за възлагане на управлението от 19.11.2007 г., с който дружеството е възложило на П. да го управлява и представлява в съответствие с действащата нормативна уредба, решенията на общото събрание и на съвета на директорите, съгласно устава на дружеството и съобразно клаузите на договора. Срокът на същия е за периода, в който довереникът е изпълнителен член на съвета на директорите на дружеството, като е определено възнаграждение в размер на 520 лева, което се изплаща ежемесечно по графика за изплащане на заплатите в дружеството. Към исковата молба са приложени заповед № С-04/06.11.2017 г., подписана от П. като изпълнителен директор, в която е заповядано да му се изплати като изпълнителен директор сумата от 50000 лева – допълнително материално стимулиране за месец 10.2017 г., както и допълнително споразумение към тази заповед от 06.11.2017 г., подписано от П., като изпълнителен директор и в лично качество, в което споразумение е посочено основно трудово възнаграждение 48113,19 лева, допълнителни възнаграждения с постоянен характер – за продължителна работа 6 %, и периодичност на изплащане – месечно, за месец 10.2017 г. Представени са рекапитулации за начислявани суми, без данни за съставител и подпис. Въз основа на тези документи е представена справка за начислени и неизплатени работни заплати на П. за периода м. 07.2017 г.-м. 12.2017 г., подписана от касатора, в която е вписана чиста сума за получаване 46390,26 лева, както и справка за начислени и неизплатени работни заплати на П. от 12.04.2019 г., подписана от съставителя В. М. и изпълнителния директор С. П., в която е вписана чиста сума за получаване 4080,66 лева. Представена е справка от 12.04.2019 г. за начислени неизплатени работни заплати на П. за периода м. 10.2016 г.-м. 12.2016 г., подписана от съставителя В. М. и изпълнителния директор С. П., в която е вписана чиста сума за получаване 2050,71 лева. От издадена на 05.06.2019 г. справка от Националната агенция за приходите за всички трудови договори при дружеството, се установява, че В. М. е заемала длъжността „заместник главен счетоводител” до 20.06.2016 г., когато трудовият ѝ договор е бил прекратен. Представени са издадени от Националната агенция за приходите справки за периода 01.11.2016 г.-01.12.2017 г. за сключените с дружеството трудови договори, между които трудов договор с П. не фигурира. От представените справки за осигурителен доход от НАП се установява, че за 2015 г. и за 2016 г. П. е осигуряван с код на вид осигурен 10 – за изпълнители по договори за управление и контрол на търговски дружества. От заключението на съдебно икономическата експертиза се установява, че за периода П. няма начислено трудово възнаграждение в дружеството, няма изплатено такова, няма регистриран трудов договор, не фигурира в разчетно-платежните ведомости и с код на вид осигурен 10 – осигурени по договор за управление и контрол; че в процесния период има декларирани данни в НАП за осигурителен доход, начислени осигуровки и данък, като данните са декларирани с квалифициран електронен подпис с автор С. П., а по отношение на останалите служители на дружеството декларациите са подавани с квалифициран електронен подпис на главния счетоводител Н. Б.. От вписванията в Търговския регистър се констатира, че през 2010 г. П. за кратко е бил освободен като член на съвета на директорите, като след това отново е избран за такъв. При тези данни, въззивният съд приема, че споразумението с нотариална заверка на подписите, въз основа на което е издадена процесната заповед по чл. 417 ГПК, има характера на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, доколкото съдържа уговорка за удължен срок за изпълнение по съществуващо задължение за заплащане на възнаграждение, определено като трудово в документа, което задължение произтича от съществуващо между страните правоотношение. Приема се, че разясненията на ТР № 3/2013 г., ОСГТК, относно неприлагане забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД при органното представителство, не могат да намерят приложение в случая, тъй като те касаят външните отношения на юридическото лице при договарянето му с трети лица, а настоящата хипотеза касае вътрешни отношения между акционерното дружество и неговия представляващ, в който случай в Търговския закон липсва уредба относно възможността представляващият да договаря сам със себе си, и при какви условия се случва това. При липса на изрична правна норма, уреждаща този вид отношения, се счита, че следва да се приложат по аналогия разпоредбите на ЗЗД относно представителната власт, включително и разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, според която представителят не може да договаря от името на представлявания лично със себе си освен ако представляваният е дал съгласието си за това. Тази норма съответства и на принципното положение, предвидено в ТЗ относно възлагането на управлението на акционерното дружество с решение на колективен орган, в случая на съвета на директорите, който следва да формира воля както по възлагането на управление на конкретно лице и сключване на договор с него, така и по възнаграждението, което му се следва. С оглед на чл. 244, ал. 4 и ал. 7 ТЗ, а и на чл. 36, ал. 2 от устава на дружеството, съгласно която норма отношенията между дружеството и изпълнителен член на съвета на директорите се уреждат с договор за възлагане на управлението, който се сключва в писмена форма от името на дружеството, чрез съвета на директорите, съдът приема, че при сключването както на договор за управление, така и на друг вид договор, включително и на договор за спогодба, със страни акционерното дружество и неговия представляващ в лично качество, трябва да е налице съгласие на колективния орган, каквото в случая не е налице. Доколкото дружество е възразило срещу издадената заповед по чл. 417 ГПК, като е оспорило споразумението, се приема, че липсва потвърждаване, поради което представеното споразумение с нотариална заверка на подписа се явява недействително. Посочено е още, че договорът за управление, предмет на предоговаряне със споразумението, няма характера на трудов - същият има мандатен характер, но е сключен без да има данни съветът на директорите да е дал на П. мандат за това, а освен това не е установено и съветът да е определил и възнаграждение за тази дейност, съгласно изискванията на чл. 244, ал. 4 ТЗ и чл. 33, ал. 1, т. 2 от устава на дружеството. При липса на воля на колективния орган, обективирана в приетите от него решения, за сключване на договор за управление от С. П., действащ като представляващ дружеството и в лично качество, на основание чл. 38, ал. 1 ЗЗД представеният договор за управление също е приет за недействителен. Аналогични са изводите и по отношение на допълнителното споразумение за заплащане на допълнително материално стимулиране, подписано отново от П. като изпълнителен директор и в лично качество. За неоснователни са приети и доводите, че договорът за управление от 2007 г. следва да се счита потвърден от дружеството на основание чл. 301 ТЗ, поради липса на възражения срещу този договор, тъй като цитираната норма засяга отношения между търговеца и трети лица при сключване на търговски сделки. Предвид недействителността на договорите, на които ищецът основава вземането си, съдът приема, че въз основа на същите за страните не могат да възникнат твърдените права и задължения, включително и задължението за ответното дружество да заплати сочените възнаграждения на ищеца. Касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по обусловилия изхода на спора въпрос за възможността съдът служебно да констатира недействителността на сделка по реда на чл. 38 ЗЗД, ако страната, която би имала интерес от прогласяване на недействителността, не го е направила в хода на делото. Даденото от въззивния съд разрешение ще се съпостави с разясненията, дадени от ОСГТК, ВКС, в т. 3 на ТР № 5/2014 г. Едва след разрешаването на този въпрос, като доводи за неправилност на решението ще се разгледат и другите два въпроса на касатора, свързани с действителността на сключени сделки, подписани от физическо лице в лично качество и като органен представител на капиталово търговско дружество, респективно на дружество с ограничена отговорност. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 1009,49 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,