Определение № 5575 от 22.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4309/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от „ПИНК ТОМАТО“ ЕООД, представлявано от управителя Е. Н. Т., чрез пълномощник адв. М. Стоянова, против определение № 8855 от 05.03.2026г., постановено по адм. дело № 10370/2025г. по описа на Административен съд София-град, в частта, с която е прекратено производството по делото, в частта на предявената претенция за заплащане на законна лихва от датата на предявяване на исковата молба. С доводи, че обжалваното определение е неправилно като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, се претендира отмяната му и връщане на делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – Държавен фонд „Земеделие“ не взема становище по частната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение намира частната жалба за допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по искова молба, подадена от „ПИНК ТОМАТО“ ЕООД срещу Държавен фонд „Земеделие“, с правно основание чл. 19ж, ал. 2 АПК във връзка с чл. 86 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на дружеството сумата от общо 205 174, 78 лева – лихва за забава в плащането на финансова помощ по договор № 26/04/1/0/00887/15.01.2018г. за отпускане на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.1 „Инвестиции в земеделски стопанства“ от мярка 4 „Инвестиции в материални активи“ от Програмата за развитие на селските райони 2014-2020г., съфинансирана от ЕЗФРСР, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Обезщетението се претендира за забавено изпълнение на административния договор. С обжалваното определение решаващият състав на Административен съд София-град е приел, че претенцията за присъждане на законната лихва върху сумата на обезщетението от датата на предявяване на исковата молба е недопустима по аргумент от чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Посочил е, че до момента БНБ не е приела наредба, която да предвижда олихвяването на изтекли лихви, поради което съдебната практика не приема анотицизма в отношения, които не са между търговци. С оглед на горното съдът е прекратил производството в тази му част – за присъждане на законната лихва върху сумата от 205 174,78 лева. Обжалваното определение е неправилно. Претенцията за присъждане на законна лихва е акцесорно вземане. Като такова, неговото съществуване е изцяло обусловено от основното, главното вземане. Тъй като е производна, претенцията за законна лихва следва съдбата на главния иск. Ако основното вземане бъде отхвърлено, това автоматично води до отхвърляне и на акцесорното искане за присъждане на лихва. Преценката дали се дължи законна лихва е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на иска. Тази преценка предполага анализ дали има главно вземане и какъв е неговият характер, дали длъжникът е изпаднал в забава, от кой момент се дължи лихвата и какъв е нейният размер, на какво правно основание се дължи, а това са все въпроси, свързани с материалноправната основателност на претенцията, които се решават с акта по съществото на спора, а не при проверката за допустимост. Недопустимост би имало, само ако липсва процесуална предпоставка за разглеждане на основния иск – например липса на правен интерес, надлежна легитимация, висящност или пресъдено нещо и т.н., предвид, както се каза, акцесорния характер на вземането за лихва. Дори претенцията за законна лихва да се приеме за неоснователна, това е въпрос по съществото на спора и съдът дължи произнасяне по него с крайния си съдебен акт. По изложените съображения определението в обжалваната му част е неправилно и следва да бъде отменено, а делото – върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение