Решение № 2 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 326/2018 г.

Решение № 2 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 326/2018 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Дияна Ценева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С решение № 5981 от 17.08.2017 г. по гр. д. № 16066/2016 г. на Софийски градски съд е потвърдено решението на Софийски районен съд от 13.10.2016 г. по гр. д. № 58703/2014 г., с което са отхвърлени предявените от Р. С. Д. против Столична община и Държавата установителни искове за собственост на недвижим имот - дворно място с площ 450 кв. м, находящо се в [населено място], [улица], представляващ имот с идентификатор.... по кадастралната карта на [населено място], с графична площ от 362 кв. м, а по действащия регулационен план на [населено място], м. "М. п.", одобрен през 1997 г. - част от УПИ....,...., заедно с построената в него жилищна сграда на площ 30 кв. м, и е уважен предявеният от Столична община против Р. Д. насрещен положителен установителен иск за собственост на този имот. С определение № 448 от 02.07.2018 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса как следва да бъде доказан фактът, че "имотът няма друг собственик" по смисъла на чл. 6, ал. 2 ЗС в редакция ДВ бр. 92/1951 г. Жалбоподателката Р. Д. С. чрез своя процесуален представител адв. М. поддържа релевираните в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Поддържа, че в съставения през 1966 г. Акт за държавна собственост, на който се е позовал въззивния съд, приемайки, че неговата доказателствена сила не е опровергана, са посочени две взаимно изключващи се основания за придобиване на правото на собственост от държавата - "стар общински имот" и чл. 6 ЗС. В писмен отговор на касационната жалба Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез областния управител на област София като пълномощник, е изразила становище, че въззивното решение е обосновано и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е направил извод, че ищцата не е придобила правото на собственост върху процесния имот - дворно място и сгради, на основание придобивна давност, тъй като имотът през 1966 г. е бил актуван като държавна собственост, а през 1997 г. за него е съставен Акт за частна общинска собственост, поради което по отношение на него този придобивен способ е неприложим с оглед разпоредбата на чл. 86 ЗС и § 1 от ПЗР на ЗИДЗС, независимо от периода на упражняваното владение. Приел е, че доказателствената сила на съставените актове за държавна, съответно за общинска собственост, не е опровергана, тъй като по делото не е установено както към 1966 г., така и към 1997 г. имотът да е бил с установен собственик. Като допълнителен аргумент е посочил и това, че спорният имот попада в УПИ-....,...., съгласно регулационен план, одобрен през 1997 г., и до 01.01.2001 г. за него е важала забраната на чл. 59 ЗТСУ (отм.); за придобиване по давност на реална част от парцел. В представеното с касационната жалба решение по гр. д. № 321 от 14.10.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, І г. о. е прието, че съгласно чл. 6, ал. 2 от ЗС в първоначалната му редакция /ДВ бр. 92/1951 г./ държавата става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на имотите, които нямат друг собственик. С чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОС в първоначалната му редакция ДВ бр. 44/1996 г. / общинска собственост стават и "недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен". Тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост, е да установи, че към момента на актуването имотът е имал собственик. Ако успее да докаже това, имотът не се придобива от държавата, респективно от общината, и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС във всичките й редакции и не се прилага § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от тази практика. По делото е установено, че с АДС № 1656/5080 от 01.11.1966 г. е актуван за държавен терен с площ около 11 550 кв. м при граници: [улица]№....,....,.... и.... вкл., ул. "....", [улица]и ул. "....", отчасти застроен, с отбелязване, че се касае за "стар общински имот, издирен въз основа на заповед от 16.09.1966 г. на ИК на СГН". Графично теренът в описаните граници е изобразен на гърба на акта, като са нанесени и граници на отделните имоти, които попадат в него. Назначената по делото съдебно - техническа експертиза е дала заключение, че спорния имот попада в границите на актувания за държавен терен, но не е посочила с кой от означените на гърба на акта имоти е идентичен. Вещото лице е дало заключение, че като негов собственик в разписен лист към плана от 1990 г. е записано лицето М. М. Н., и е изразило предположение, че най- вероятно тогава спорният имот е бил отделен от друг по-голям имот по кадастрален план от 1957 г. Заключението е непълно, тъй като не изследва и не изяснява кадастралния и регулационен статут на имота по предходните планове, в частност по този от 1956 г., и записванията в разписния лист към тях. Съдът е следвало да констатира това и да постави допълнителни задачи на експерта, свързани с тези обстоятелства, тъй като същите са от съществено значение за изхода на спора. Констатацията, че един имот няма друг собственик и като такъв се придобива от държавата на основание чл. 6, ал. 2 ЗС, се основава на проверка на данните за собствеността, извлечени от кадастралните планове и разписните списъци към тях, както и от данъчните книги. В подадената от Р. Д. въззивна жалба е заявено оплакване за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че са били налице предпоставките на чл. 6, ал. 2 ЗС за придобиване на собствеността върху процесния имот от държавата поради противоречието му със заключението на съдебно- техническата експертиза. С оглед на това и съгласно разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е бил длъжен служебно да назначи допълнителна съдебно- техническа експертиза, и без да е заявено изрично искане за събиране на това доказателство. Като не е сторил това, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до необоснованост на фактическите и правните му изводи по спора. По тези съображения въззивното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане съдът следва да назначи допълнителна съдебно- техническа експертиза на разноски на жалбоподателката Р. Д., като постави задача на вещото лице да проследи кадастралния и регулационен статут на процесния имот по предходните планове. При новото разглеждане въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от гореизложеното съдът