Решение № 1035 от 29.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11053/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Изпълнителния директор на Национална агенция за приходите, чрез юриск. Попова, против Решение №3094/01.10.2025г., постановено по адм. дело №522/2025г. по описа на Административен съд – Велико Търново. Излагат се доводи за материална незаконосъобразност на решението, поради неправилно изчисляване от съда на срока на ползвания от служителя платен годишен отпуск, а от там и грешен извод за това, че срокът на изпитване по чл.12, ал.1 от Закона за държавния служител /ЗДСл/ е изтекъл. Иска се отмяната му и постановяване на нов акт по същество, с който жалбата срещу процесната заповед се отмени. В съдебно заседание, чрез юриск. Иванова, поддържа касационната жалбау претендира разноските за двете съдебни инстанции, а в депозираното в заседанието писмено становище прави възражение за прекомерност на претендираните от ответника разноски сторени в касационното производство. Ответникът - Т. Р. Г., чрез адв. Г. Георгиев, в писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва касационната жалба и претендира разноските по настоящото дело. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховния административен съд, второ отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал.1 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. С него, по жалба на Т. Р. Г., е отменена Заповед №2737 от 03.06.2025г. на изпълнителния директор на Национална агенция за приходите, с която, на основание чл.12, ал.1 от ЗДСл, е прекратено служебното му правоотношение на длъжност „инспектор по приходите“ в Централно управление на НАП, ГД „Фискален контрол“, Дирекция „Оперативни дейности“, отдел Оперативни дейности“ – Варна, Сектор „ГКПП и мобилни групи“ – Варна 1. За да стигне до този резултат, съдът, при напълно изяснена фактическа обстановка по делото и съобразявайки константната практика на Върховния административен съд, е приел, че процесната заповед е издадена с основание по чл.12, ал.1 от ЗДСл. Нормата урежда правото на работодателя при назначаване за първи път на държавна служба на държавен служител, в рамките на едногодишен срок на изпитване, да прекрати служебното му правоотношение без съобразяване с изискванията на чл.103 от ЗДСл. Установил, че не е налице едната от двете кумулативни предпоставки на чл.12, ал.1 от ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение. Налице е предпоставката, че служителят е назначен за първи път на държавна служба /въпрос, по който не се спори/, но не е налице втората – да е освободен в рамките на едногодишния срок за изпитване. Този извод е правилен, съответства на събраните доказателства и на материалния закон. В случая не е спорно, че Т. Р. Г. встъпва в длъжност на държавна служба за първи път, считано от 10.05.2024г. Срокът му за изпитване по чл.12, ал.1 от ЗДСл изтича на 10.05.2025г., но към тази една година, следва да се добави ползвания от него платен годишен отпуск, който е в размер на 13 работни дни и отпуск за временна нетрудоспособност /болнични/ в размер на 3 календарни дни. Добавяйки към 365 дни /една календарна година/ 13 работни дни отпуск и 3 календарни дни болнични се получават 381 дни продължителност на срока за изпитване, в който служебното правоотношение може да бъде прекратено едностранно от работодателя. В случая срокът визиран с нормата на чл. 12 от ЗДСл е изтекъл на 26.05.2025г. Неоснователно е възражението на касатора, че ползвания като годишен отпуск следва да се изчислява не като работни дни, а като календарни, тоест към работните дни следва да се добавят и почивните дни, разделящи работните такива. Правилната продължителност на ползвания платен отпуск следва да се определи в работни дни, така както е установен в чл. 56, ал. 1 от ЗДСл, в какъвто смисъл е и ясната разпоредба на чл. 12, ал.3 от ЗДСл. Този извод не се променя от обстоятелството, че във времето, в което служителя фактически не е на работа, обективно се включват и двата последователни почивни дни. Седмичната почивка от два последователни дни /в случая събота и неделя/ е нормирана в чл.54 от ЗДСл и не може да се квалифицира като платен отпуск, когато попада в неговите рамки. В този смисъл първоинстанционният съд неправилно е изчислил ползвания от Г. и платен годишен отпуск, като вместо 13 работни дни, е прибавил към едногодишния срок за изпитване 15 календарни дни, включвайки в тях почивните такива, но това не се е отразило на крайния му извод, че процесната заповед, като издадена на 03.06.2025г., е след изтичане на преклузивния едногодишен срок на изпитване по чл.12, ал.1 от ЗДСл, в който работодателят може да прекрати процесното служебно правоотношение без съобразяване с изискванията на чл.103 от ЗДСл. При постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В съответствие с нормата на чл.168, ал.1 от АПК съдът е извършил преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания, посочени в чл.146 от АПК. Решението е постановено след преценка на релевантните за разрешаване на правния спор доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, като съдържа мотиви в подкрепа на направените изводи, които се възприемат от настоящата инстанция. С оглед гореизложеното, и тъй като не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, искането на ответника за присъждане на разноските в настоящото производство, е основателно и доказано, поради което следва да му бъдат присъдени такива при направено възражение за прекомерността им. Претендираните разноски за адвокатско възнаграждение са в размер на 818,07 евро. С оглед това, че делото е с фактическа и правна сложност, които са в рамките на обичайните за този вид дела и е приключило в едно съдебно заседание, то настоящият съдебен състав редуцира тези разноски и ги определя в минималния размер, предвиден в относимата норма на чл.8, ал.3 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, а именно 1000 лева, равняващи се на 511,29 евро. Искането за присъждане и на разноски направени за пътуване с влак от гр.Русе до гр.София за явяване по делото на процесуалния представител на ответника в касацията, е неоснователно и не следва да бъде уважавано. Под „разноски“ в съдебното производство законодателят разбира тези парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определените конкретно в закона процесуални действия. Такива са: разноски за такси, депозит за призоваване на свидетел, разходи за извършване на оглед, възнаграждение за вещо лице, възнаграждението на един адвокат. Всички останали фактически действия на страните по събиране на доказателства, в т.ч. платени банкови такси, куриерски услуги, преводи, предоставени услуги от трети лица и др., както и командировки и пътни разноски не представляват разноски по делото, по смисъла на чл.143, ал.1 от АПК, които да подлежат на възстановяване. Воден от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,