Определение № 50 от 06.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 355/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Р. С. С. чрез адв. Т. Б., срещу определение № 1202/24.07.2020 г. по в. гр. д. № 2610/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, IХ-ти въззивен състав, с което без уважение е оставена молба по чл. 248 ГПК за допълване на решение № 333/11.03.2020 г. по същото дело в частта за разноските. Изложените доводи са за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение и е отправено искане за отмяна на същото. От ответника С. С. К. не е постъпил писмен отговор. Частната жалба е подадена в срок и от надлежна страна, насочена е срещу определение, с което въззивният съд за първи път е разгледал въпроса за съдебно-деловодните разноски, поради което жалбата подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, а не по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и към преценката за редовността ѝ са неотносими изискванията за редовност на частните касационни жалби, включително не се изисква представяне на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. При разглеждане на частната жалба по същество Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното: С решение № 333/11.03.2020 г. по в. гр. д. № 2610/2019 г. Пловдивският окръжен съд, гражданско отделение, IX-ти въззивен състав, е потвърдил решение № 254/09.07.2019 г. по гр. д. № 960/2017 г. на Карловския районен съд в частта, с която е допусната делба между С. С. К. и Р. С. С. при равни квоти на два поземлени имота, както и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № ..../2014 г. до размер на 1/2 ид. ч. от поземлените имоти, допуснати до делба; отменил е първоинстанционното решение в останалата част и отхвърлил предявения от С. С. К. иск за делба на 9 броя земеделски земи и 7 броя поземлени имоти, находящи се в урбанизирана територия, както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на н. а. № .../2014 г. в частта относно поземлени имоти с идентификатори ............ и ............., за отмяна на н. а. № .../2014 г. и на н. а. № .../2014 г. до размера на 1/2 ид. ч., собственост на Р. С. С.; осъдил С. С. К. да заплати на адвокат Т. С. Б. - процесуален представител на въззивницата Р. С. С., адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 300 лева. С молба, подадена в срока по чл. 248, ал. 1, предл. 1 ГПК, Р. С. С. е поискала допълване на въззивното решение в частта за разноските, като ѝ бъдат присъдени сторените от нея разноски за първоинстанционното производство съобразно с отхвърлената част от иска. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че молителката- ответница в първоинстанционното производство, е представила доказателства за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство от адв. Б., заплатено по банков път на два транша- 1 200 лева на 18.05.2018 г. и 1 600 лева на 15.01.2019 г., за което са представени писмени доказателства. Съдът приел, че от ищеца и процесуалния му представител не е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Посочил, че при уважаване на предявения иск с въззивното решение на ищеца следва да се присъдят разноски за първоинстанционното производство съразмерно с уважената част, а при отхвърляне на иска на ответника - жалбоподател във въззивното производство, следва да се присъдят съразмерно с отхвърлената част и направените от него разноски в производството пред първата инстанция. Тъй като в случая между страните е налице спор относно обектите, които следва да се допуснат до делба, наличието на съсобственост и правата на съделителите в съсобствеността, правилото на чл. 355 ГПК не намира приложение и направените от страните разноски се дължат на общо основание по реда на чл. 78 ГПК като сторени във връзка с повдигнат спор по законосъобразността на постановения от предходната инстанция съдебен акт по допускането на делбата. За да остави без уважение молбата по чл. 248 ГПК, въззивният съд посочил, че съдът не се произнася служебно по въпроса за разноските, а присъжда такива само при изрично заявено искане, но в случая в хода на въззивното производство нито молителката, нито процесуалният ѝ представител са направили нарочно искане за присъждане на сторените разноски в хода на първоинстанционното производство, поради което и такива не са присъдени с въззивното решение. Определението е неправилно. Неправилно въззивният съд е отказал присъждането на разноски за производството пред първата инстанция поради липса на нарочно искане, направено във въззивното производство. В хода на устните състезания пред първоинстанционния съд, проведени на 06.06.2019 г., процесуалният представител на ответницата по иска адв. Б. е поискал, с оглед евентуалното отхвърляне на иска за делба, да бъдат присъдени разноски по приложен списък /л. 345 по гр. д. № 960/2017 г. на Карловския районен съд/. С така извършеното процесуално действие искането за присъждане на разноски е било надлежно въведено и не е било необходимо повторното му заявяване във въззивната инстанция. При промяна на резултата по повод подадената от ответницата въззивна жалба въззивният съд следва да присъди претендираните от същата разноски и за първата инстанция. Не налага извод в обратния смисъл позоваването от въззивния съд на определение № 51/02.02.2012 г. по гр. д. № 1712/2010 г. на ВКС, IV-то г. о. Мотивът на състава на ВКС да откаже присъждането на разноски е липсата на надлежно сезиране на съда с искане за присъждане на разноски до приключване на устните състезания. Настоящият случай е различен - такова искане е било своевременно заявено. Данните по делото сочат, че с договор за правна защита и съдействие 673000 серия А, № 21745/15.05.2018 г. е договорено адвокатското възнаграждение за адвокат Т. С. Б. в размер на 2 800 лева, платимо по посочена в договора или по друга сметка /л. 101 по гр. д. № 960/2017 г. на Карловския районен съд/. Видно от представените два броя платежно нареждане за кредитен превод сумата е заплатена по банков път на два пъти - 1 200 лева на 18.05.2018 г. и 1 600 лева на 15.01.2019 г. /л.л. 342-343 по гр. д. № 960/2017 г. на Карловския районен съд/. С посочените банкови документи, удостоверяващи плащането, договореното заплащане следва да се приеме за документално установено. Възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение по ред на чл. 78, ал. 5 ГПК не е направено от насрещната страна. С оглед на тези данни следва да се приеме, че ответницата по иска, чиято въззивна жалба срещу първоинстанционното решение за допускане на делба е уважена частично, има право на сторените от нея разноски за производството пред първата инстанция съразмерно на отхвърлената част от иска /чл. 78, ал. 3 ГПК/. Искът, който има за предмет делба на 18 поземлени имоти, е уважен за 2 от тях и отхвърлен за останалите 16. При това положение ответницата има право на 8/9 от сторените от нея разноски от 2 800 лева, или сумата, която следва да ѝ се присъди, е в размер на 2 488.96 лева. Искането за присъждане на разноски, сторени от жалбоподателката в настоящото производство по частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, е неоснователно и не може да бъде уважено. Съдебната практика приема, че производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер. То е продължение на съдопроизводството по конкретното дело. В него само се изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. С други думи в производството относно дължимостта и размера на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение. Ето защо в производството по чл. 248, ал. 1 ГПК не се носи отговорност за разноски. Изложеното е валидно и за производството по чл. 248, ал. 3 ГПК. В този смисъл е съдебната практика на ВКС, намерила израз в определение № 52/19.03.2019 г. по ч. гр. д. № 740/2019 г. на І-во г. о., определение № 205/19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на І-во г. о., определение № 393/17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г. на IV-то г. о., определение № 489/17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на IV-то г. о., и определение № 552/25.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4894/2016 г. на IV-то г. о. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I -во г. о.