Решение № 5248 от 14.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 620/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Г. Х., чрез адв. Б. Михайлов – САК, против Решение N 35466 от 28.10.2025 г. по адм. д. N 3345/ 2025 г. по описа на Административен съд – София град (АССГ), с което е отхвърлен искът на А. Г. Х. срещу Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) за изплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 10000.00 лв. (десет хиляди лева), произтекли от отменена Заповед за наложена принудителна административна мярка (ЗПАМ) № 224/ 08.02.2024 г. на старши полицай при СДВР група „ООР“, сектор „Охранителна полиция“ при 09 РУ СДВР, състояща се във временно отнемане на свидетелство за управление на МПС за периода от 08.02.2024 г. до 20.06.2024 г. и е осъдена ищцата да заплати разноски на ответника. Касаторът настоява, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, издадено в противоречие с материалните и процесуалните разпоредби, както и в противоречие с правото на Европейския съюз. Прави оплакване, че съставът на АССГ е установил неправилна фактическа обстановка, което е довело до неправилни правни и фактически изводи. Счита, че при отменен незаконосъобразен административен акт отказът на съда да присъди обезщетение противоречи както на вътрешноправната съдебна практика, така и на принципите, произтичащи от правото на Европейския съюз и Европейската конвенция за правата на човека. Позовава се на решение на Европейския съд по правата на човека по казуса Kudla v. Poland (ЕСПЧ, № 30210/96) за твърдението, че всяко лице, засегнато от неправомерни действия на държавен орган, трябва да разполага с ефективно средство за защита, което да включва и възможност за реално обезщетение, а не само формално признаване на нарушението. Според касатора неправилно първата инстанция е приела претенцията за недоказана, след като е бил разпитан свидетел и е приложено делото, с което е отменен спорният административен акт. Иска от ВАС да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго по същество на спора, с което да уважи предявения иск изцяло. В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява. Представлява се от адв. Михайлов, който поддържа касационната жалба и претендира разноски. Ответникът – Столична дирекция на вътрешните работи, чрез юрк. Иванова, в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалвания съдебен акт по реда на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на А. Г. Х., подадена чрез адв. Михайлов, против СДВР, с която се претендира заплащането на обезщетение за причинени ѝ неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални преживявания – стрес и притеснения, дължащи се на неправомерна принудителна мярка, наложена за неопределен срок, но не повече от 18 месеца, със Заповед № 224/ 08.02.2024 г. на старши полицай при СДВР, на основание чл. 171, т. 1, б. „б“ от Закона за движение по пътищата; съществено затрудняване на ежедневието ѝ поради лишаване от възможността да шофира, отразило се негативно на бизнеса ѝ в сферата на ресторантьорството; задържане в ареста, което наранило психиката ѝ и подронило доверието ѝ в действията на органите на реда. Посочено е в исковата молба, че ПАМ е отменена с Решение по адм. дело № 2063/ 2024 г. по описа на АССГ. Претендирано е обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000 лв. (десет хиляди лева), ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба. От фактическа страна по делото е установено, че със Заповед № 224/ 08.02.2024 година на КО в Сектор „ООР“, сектор „ ОП“ в 09 РУ при СДВР е наложена ПАМ на А. Г. Х. на основание чл. 172, ал. 2, т. 3 от ЗДВП и е отнето временно Свидетелството ѝ за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца. С Решение № 9397/ 20.06.2024 година, постановено по адм. дело № 2063/ 2024 година по описа на АССГ, прието като доказателство по първоинстанционното производство, е отменена Заповед № 224/ 08.02.2024 година на Старши полицай при СДВР, група „ООР“, сектор ОП при 09 РУ. Решението е влязло в сила на 20.06.2024 г. поради неговата необжалваемост. В първоинстанционното производство е разпитан свидетелят Д. И., във фактическо съжителство с ищцата, от чиито показания е установено, че след отвеждането ѝ в 09 РУ и отнемането на СУМПС тя започнала да вдига кръвно, но това не било постоянно, имала е затруднение при управление на бизнеса си – ресторантьорство, тъй като липсата на СУМПС затруднило както придвижването ѝ, така и снабдяването на ресторанта. Решаващият състав е приел, че искът е предявен от надлежна страна и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл. 205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател на заповедта за задържане, от чиято незаконосъобразност се твърди да са произтекли вреди за А. Х., е полицейски служител в сектор „Охранителна полиция" към СДВР, която е юридическо лице, съгласно чл. 37, ал. 2 от ЗМВР. Съдът е приел, че няма спор относно издадената ЗППАМ и нейната отмяна като незаконосъобразна, но че от отмяната не следва директно, че са налице вреди за ищцата. Счел е, че липсват доказателства за това, че е била подложена на стрес и притеснения дали ще успее да докаже, че полицейските органи неправомерно са ѝ отнели възможността да шофира, защото твърдяното притеснение било по повод обжалването на Заповедта за налагане на ПАМ, т.е. дали ще успее да докаже, че Заповедта за налагане на ПАМ е незаконосъобразна и то в хода на съдебното производство пред АССГ – адм. дело № 2063/2024 година, а не от временното отнемане на СУМПС. Приел е, че вредите се претендират и от прекарано време в ареста при задържането ѝ, но липсват доказателства спрямо нея да е издавана Заповед за задържане на лице, която да е отменена. Относно отвеждането ѝ в 09 РУ при СДВР, за което е посочил, че се съдържат доказателства в Докладната записка (ДЗ) на лист 18 от адм. дело № 2063/ 2024 година по описа на АССГ, е направил извод, че то не установява задържането на ищцата. Според съда, от показанията на свидетеля И., живеещ на съпружески начала с ищцата, е видно, че тя, след като е била извикана на разпит в РУ, е започнала да вдига кръвно, но после спряла, от което извежда, че именно извикването на разпит е породило първоначалната реакция за вдигане на кръвното налягане, а не издаването на заповедта за налагане на ПАМ. Приел е, че липсват доказателства издаването на ЗПАМ да е затруднило работата ѝ. Обсъдил е твърдението, че от съставянето на АУАН на дата 08.02.2024 година е отнета възможността на ищцата да шофира, като го е приел за недоказано и е посочил, че отнемането на възможността да шофира е станало със Заповедта за налагане на ПАМ, а освен това АУАН не е административен акт, а с него се слага началото на административнонаказателно производство, което е различно от административното производство по издаване на Заповед за налагане на ПАМ и между двете няма тъждество. Указал е, че издаването на Заповед за налагане на ПАМ не е действие или бездействие, както твърди ищецът, а издаване на административен акт. Продължил е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, във връзка с § 1 от ЗР на ЗОДОВ, дава възможност на съда да определи неимуществените вреди по справедливост, но за да са преценят като неимуществени вреди претърпените от физическите лица негативни емоции, следва да надминат минималния праг на негативно изживяване, присъщ при издаден неблагоприятен административен акт, но твърдените неприятни преживявания на ищцата не били надминали този присъщ минимален праг, нямало доказателства за по-крехка емоционалност, нито такива, че негативните ѝ изживявания във връзка с издадената Заповед за налагане на ПАМ са предизвикали у нея по-голям стрес или продължителен емоционален дискомфорт. Добавил е, че ищцата не е потърсила не само медицинска помощ, но и психологическа такава, за да може да се справи с твърдения стрес от съставянето на АУАН, от страха дали ще спечели делото пред АССГ и от издаване на Заповедта за налагане на ПАМ. За първоинстанционния съд не е установено твърдените вреди да са пряка и непосредствена последица от отмяната на незаконосъобразен административен акт, издаден от орган, осъществяващ административна дейност, съответно, че липсва причинна връзка между вредите и незаконния акт. При горните мотиви е отхвърлил иска изцяло. Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно. Предявеният иск е с правно основание по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, според който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 203 АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. Основателността на такъв иск предполага предварителното установяване на точно определените от законодателя кумулативно налични предпоставки. Настоящият състав приема, че в случая неимуществената вреда, която е пряка последица от отменената заповед, е налице и е доказана, но не в пълния претендиран размер. Правилно първоинстанционният съд е приел, че в процесния случай е налице първата предпоставка за реализиране на отговорността на ответника, а именно Заповед № 224/ 08.02.2024 г., която е отменена с Решение № 9397/ 20.06.2024 г., постановено по адм. д. № 2063/ 2024 г. по описа на АССГ. Правилно съдът е приел, че липсват доказателства за задържането на ищцата. На следващо място, не е спорно по делото, че за период от четири месеца и дванадесет дни А. Х. е била с отнето СУМПС в резултат на незаконосъобразната заповед. Спорен по делото е въпросът за наличието на останалите две предпоставки от фактическия състав по чл. 1 ЗОДОВ, а именно причинените неимуществени вреди и пряката и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и причинените вреди. Предявеният иск за присъждане на обезщетение се основава на твърдения за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие на незаконосъобразното отнемане на СУМПС, които се изразяват в негативни психични и емоционални изживявания, тревожност и стрес, неудобство, свързано с липсата на СУМПС. Пред първоинстанционния съд е бил разпитан един свидетел, от показанията на който се установява, че вследствие на незаконосъобразно отнетото СУМПС г-жа Х. е била напрегната и стресирана поради невъзможността на управлява автомобил и да извършва ежедневните си дейности, била притеснена относно работата си, тъй като цялото ѝ ежедневие било свързано с шофиране. Св. И. е заявил, че ищцата е собственик на малък ресторант, ежедневието ѝ е свързано с пазаруване на стока за зареждане на ресторанта, отделно осъществявала доставки към клиенти. Започнала да вдига кръвно, след като я отвели за разпит в Районното управление. Била държана там до следващия ден. Неправилно първоинстанционният съд не е кредитирал тези свидетелски показания, като е приел, че ищцата не се е справила с доказването на твърденията си и че за посочените вреди е следвало да представи медицинска документация. Настоящият касационен състав не споделя горния извод. Напълно нормално и обяснимо е ситуацията, която е преживяла А. Х., да ѝ създаде безпокойство и притеснение. Налице са свързани обстоятелства – извършване на проверка, издаване на АУАН и налагане на принудителна мярка чрез отнемане на СУМПС, разпит на ищцата чрез отвеждането ѝ в РУ, което е отразено в ДЗ. За това свидетелстват показанията на разпитания свидетел и съдържанието на ДЗ. Именно поради факта на близките им отношения – живеят на съпружески начала, показанията на този свидетел представят преки и непосредствени впечатления за емоционалното и психическо състояние на ищцата. Логично е неимуществените вреди, изразяващи се в безпокойство и притеснение като част от вътрешния свят на човек, да бъдат установени с показания на близък човек, пред който могат да бъдат разкрити и с който негативните чувства могат да бъдат свободно споделени. Тези показания са дадени при предупреждение за отговорност при тяхната неистинност и не са налице доказателства, които да създават съмнение в достоверността им. Самият факт на незаконосъобразното отнемане на СУМПС навежда на правно логичния и житейски оправдан извод, че А. Х. е претърпяла неимуществени вреди. След анализ на установените по делото факти, следва да се приеме, че при условията на пълно и главно доказване са установени всички предпоставки на иска с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ относно преживените и претърпените от ищцата неимуществени вреди. Тези негативни преживявания са в пряка и непосредствена последица от отнетото СУМПС с отменената поради незаконосъобразност ЗПАМ и подлежат на овъзмездяване чрез присъждане на обезщетение. Обезщетение се дължи за всички претърпени преки и непосредствени неимуществени вреди за исковия период. Неимуществените вреди нямат материален еквивалент за пострадалия, поради което законът постановява следващото се за тях обезщетение да се определи на принципа на справедливостта - чл. 52 ЗЗД, с оглед характера на деянието, естеството на увреждането и степента на претърпените морални страдания. Обезщетението за неимуществени вреди е с компенсаторна функция, доколкото е възможно да бъдат компенсирани вредите в техния паричен еквивалент, но и не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. При преценката за размера на дължимото обезщетение следва да се има предвид, че периодът на преживените негативни емоции е четири месеца и дванадесет дни, интензитетът на засягане не е значителен, като също така, преживяванията не са били от естество да предизвикат намеса на специализирана медицинска помощ от психолог и/или психиатър, съответно няма данни за преживяна висока степен на тревожност. По отношение затрудняване бизнеса на ищцата с оглед притежаван от нея на ресторант, който снабдявала сама, а извършвала и доставки на клиенти, доказателства за степента на засягане не са представени. По изложените съображения настоящият касационен състав счита, че обжалваното решение следва да бъде частично отменено като неправилно, а искът следва да бъде частично уважен. Предявеният иск е основателен и доказан за сума в размер на 4000.00 лв. (2045.17 евро), ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, поради и което в тази му част решението на АССГ следва да бъде отменено. За разликата над 4000.00 лв. (2045.17 евро) до претендирания размер от 10000.00 лв. (5112.92 евро) оспореното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. От страна на касационния жалбоподател е направено искане за присъждане на разноски. По делото на АССГ е приложен договор за правна защита и съдействие (л. 5), съгласно който А. Х. е заплатила в брой разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. и държавна такса за образуване на делото в размер на 10 лв. (л. 14). По отношение на сторените пред ВАС разноски по делото (л. 5) е приложена разписка за заплатена държавна такса за касационно обжалване в размер на 5 лв. не са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред ВАС от адв. Михайлов. С оглед изхода на спора и поради това, че искът е частично уважен, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ в полза на А. Г. Х., с оглед представените доказателства, следва да се присъди пълният размер на заплатените от нея държавни такси от 7.67 евро, което е превалутираната стойност на 15 лева, както и сумата от 204.52 евро, изчислена съразмерно уважената част от иска за заплатено адвокатско възнаграждение. Така общият размер на дължимите от СДВР разноски възлиза на 212.19 евро. С оглед направеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ на ответника следва да бъдат присъдени разноски за двете инстанции съобразно отхвърлената част от иска в размер на 120.00 лв. общо или 61.35 евро. При прилагане правилото за присъждане на разноски по компенсация, ответникът следва да заплати на А. Г. Х. разноски за двете инстанции в размер на 150.84 евро. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,