Определение № 478 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4817/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Н. К., представляван от адв. Х. Р., против въззивно решение № 103/09.08.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 314/2021 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с което като е потвърдено решение № 260018/ 15.02.2021 г. по гр. д. № 633/2020 г. на Районен съд – Троян, е отхвърлен предявения от касатора срещу ОД на МВР - Л. иск по чл.226, ал.2 КТ за заплащане на обезщетение за незаконно задържане на трудова книжка за периода от 11.12.2019 г. до 30.10.2020 г. по 1 281.75 лв. за всеки месец. В представеното изложение касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и счита, че касационният контрол следва да се допусне по множество въпроси, които обобщени се свеждат до следните: 1) приложима ли е по аналогия разпоредбата на чл.226, ал.2 КТ, когато работодател по служебно правоотношение е задържал трудовата книжка на служителя; 2) презумира ли се размера на вредата и начина на формирането й в такава хипотеза; 3) работодателят по служебно правоотношение длъжен ли е да предаде на служителя незабавно оформената трудова книжка; 4) за фактическия състав на чл.226, ал.2 КТ необходимо ли е да се доказва фактът, че служебното правоотношение е прекратено; 5) какви са правомощията на въззивния съд при неправилно разпределена от първата инстанция доказателствена тежест за определени факти; 6) ако даден факт не се оспорва от насрещната страна, достатъчно ли е това, за да се приеме от съда този факт за безспорен. Ответната страна – ОД на МВР - [населено място], не е подала писмен отговор и не е взела становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е работил по служебно правоотношение на длъжността „полицай” в група „Охрана на обществения ред” в РУ – Т. при ОД на МВР – Л.. Била е издадена заповед № 2686/11.12.19 г., според която на основание чл. 204, т. 3, чл. 194, ал. 2, т. 4, вр. с чл. 203, ал. 1, т. 13, чл. 226, ал. 1, т. 8 ЗМВР, считано от датата на връчване на заповедта служебното правоотношение на ищеца се прекратява с дисциплинарно наказание „уволнение”, по причини, че за периода от 2017 г. до 2019 г. многократно се е представял за служител в охранителна фирма „Д.-Г.” - София и е получавал възнаграждение от различни граждани, вкл. издавал квитанции с подпис и печат на фирмата. Въззивният съд е посочил, че по делото не е установено кога и по какъв начин е връчена заповедта за дисциплинарно уволнение, доколкото в представеното от ищеца копие липсва негов подпис и дата на връчване, а в исковата си молба същият е изложил твърдения, че дисциплинарното му уволнение е незаконосъобразно и го е оспорил в съда, но доказателства на какъв етап е това дело, респ. дали и как е приключило не са представени. При тези данни, като е обсъдил становищата на страните и събраните доказателства, въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.226, ал.2 КТ е неоснователен, тъй като не е установен един от елементите на фактическия състав – прекратено ли е и откога служебното правоотношение на ищеца, който факт има значение за началната дата на периода на търсеното обезщетение. Посочено е, че в ЗМВР е уредена специална процедура и ред за връчване на уволнителната заповед, както и че датата на връчване определя момента на прекратяване на правоотношението с органа по назначаването. Ищецът не е ангажирал доказателства за това обстоятелство, поради което претенцията за обезщетение е неоснователна и следва да се отхвърли. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените в изложението правни въпроси нямат претендираното от касатора значение и не обуславят селектирането на жалбата. Съгласно приетото по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл.281, т. 3 ГПК). Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол (с изключение на основанията по чл.280, ал.2, пр.1 и 2 ГПК, за които ВКС следи служебно). Първите две групи обобщени въпроси са без връзка с решаващите изводи на съда, поради което са ирелевантни за спора. Приложима ли е в разглежданата хипотеза нормата на чл.226, ал.2 КТ и дали вредата е презумптивна, би имало значение, ако съдът беше формирал изводи, че ищецът не може да търси обезщетение от задържането на трудовата му книжка. По такива въпроси въззивната инстанция не се е произнасяла. Независимо от това, в практиката на ВКС е изяснено (вж. - ТР № 1/02.12.2019 г. по т.д.№ 1/2019 г. на ОСГК), че основателността на иска по чл. 226, ал. 2 КТ се предпоставя от кумулативното осъществяване на четири предпоставки: прекратено трудово правоотношение; незаконно задържане на трудова книжка; наличие на причинени вреди; и причинна връзка между незаконното задържане на трудовата книжка и причинените вреди. Задържането на трудова книжка с виновни действия на длъжностни лица на работодателя следва да бъде доказано от ищеца. Размерът на вредите е определен от закона, като те се съизмерват с брутното трудово възнаграждение за времето на задържане на трудовата книжка (в т. см. - решение № 519/09.01.2012 г. по гр.д. № 1741/2010 г. IV г. о., решение № 606/27.10.2009 г. по гр. д. № 908/2009 г., ІV г.о., решение № 130/04.05.2011 г. по гр.д. № 141/2010 г., IV г.о., решение № 553/15.07.2010 г. по гр.д. № 206/2009 г., IV г.о. на ВКС и др.). Всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.226, ал.2 КТ следва да са налице, за да възникне правото на обезщетение в полза на работника или служителя. Третият обобщен въпрос - дали работодателят е длъжен незабавно да предаде на служителя оформена трудовата книжка - също е необуславящ за спора, тъй като в случая е установено, че между страните не е съществувало трудово правоотношение, а служебно правоотношение, възникнало по реда на специален закон (ЗМВР), като ищецът е бил със статут на държавен служител (чл.142, ал.1, т.1 и т.2 ЗМВР). С исковата молба не се претендират вреди от задържане на служебна книжка, а от задържане на трудова книжка от длъжностно лице от състава на административния орган. Нормата на чл.226, ал.2 КТ урежда последиците при една от формите на неизпълнение от страна на работодателя на задълженията му по трудовия договор. За работещите по служебно правоотношение официалният удостоверителен документ е служебната книжка, която се издава от органа по назначаването и се съхранява при него. Административният орган има нормативно регламентирани задължения да отразява в тази книжка всички факти и обстоятелства във връзка с изпълняваната от служителя длъжност, както и да му я предаде оформена при прекратяване на правоотношението – чл.110 – чл.113 ЗДСл, вр. чл.142, ал.4 ЗМВР. Органът по назначението няма правомощия и задължения във връзка с трудовата книжка на служителя и не може да отразява в нея никакви данни. По изложените съображения изцяло неотносим е и четвъртият поставен от касатора въпрос. Последните две групи процесуалноправни въпроси (№5 и 6) - за правомощията на въззивния съд при неправилно разпределена от първата инстанция доказателствена тежест за определени факти; и ако даден факт не се оспорва от насрещната страна, достатъчно ли е това, за да се приеме от съда този факт за безспорен – също не обуславят селектирането на жалбата. Въпросите касаят преценката и анализа на събраните доказателства, на доводите и възраженията на страните, респ. - възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Извън това, съгласно разрешението по т.2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК, за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото въззивният съд не следи служебно, а дължи предприемане на необходимите процесуални действия, само когато страните са въвели обосновани оплаквания за такива нарушения при първоинстанционното разглеждане на делото. Относно подлежащите на доказване факти - съдът може, но не е длъжен да приеме за ненуждаещ се от доказване определен факт или обстоятелство, дори когато за него страните не спорят (арг. от чл.154 – чл.155 ГПК). Признанието на факт като доказателствено средство (чл.175 ГПК) се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. В тази насока е и произнасянето на въззивния съд относно обстоятелството за датата, на която следва да се счита прекратено правоотношението между ищеца и ответника. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение