Определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 175/2023 г.

Производството е по чл.248 ГПК. Постъпила е молба от адвокат Н. К. Ч.-К. за изменение/допълване на определение № 1384/20.12.2023 г. по т.д.№ 175/2023 г. на ВКС в частта за разноските, като иска съдът да определи адвокатско възнаграждение за подадения отговор на касационната жалба на основание чл.38, ал.2 и ал.1, т.2, във връзка с чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата и във връзка с чл.9, ал.3 и чл.7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът Д. Г. Т. не изразява становище по молбата. Върховният касационен съд, І т.о. констатира следното: С определение № 1384/20.12.2023 г. по т.д.№ 175/2023 г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивно решение № 235/16.05.2022 г., постановено по в.т.д.№ 161/2022 г. от Пловдивски апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 260277/30.07.2021 г. по т.д.№ 262/2019 г. на Старозагорски окръжен съд за осъждане на Гаранционен фонд, [населено място], да заплати на И. Николова С., [населено място], сумата от 10000 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди – болки и страдания от ПТП на 16.08.2014 г., ведно със законната лихва от 18.06.2019 г. В производството по делото касаторът Д. Г. Т. е бил трето лице помагач на страната на Гаранционен фонд. В отговора на касационната жалба, депозиран от И. Николова С. чрез адвокат Н. К. Ч.-К., е заявено искане да се заплатят на И. Николова С. направените по делото разноски, включително „договорения адвокатски хонорар за касационната инстанция“. Представеният към отговора договор за правна защита и съдействие от 11.01.2023 г. е с предмет изготвяне и представяне на отговор на касационната жалба, като е посочено договорено възнаграждение „определено от съда на основание чл.38, ал.2 и ал.1, т.2 във връзка с чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата и във връзка с чл.9, ал.3 и чл.7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определено на база уважената част от всяка една от предявените претенции“. Предвид подадения отговор, в който е направено искане за присъждане на разноски и се сочи сключеният договор за безплатно процесуално представителство, съставът ВКС приема, че молбата по чл.248 ГПК е за допълване на постановеното определение, подадена е в срока по чл.248, ал.1 ГПК от легитимирано лице – адвоката, осъществил безплатно процесуално представителство, и е допустима и основателна. По отношение на размера на адвокатското възнаграждение: Процесуалният представител претендира адвокатското възнаграждение да бъде определено съгласно разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с измененията с ДВ бр.88/04.11.2022 г., което за отговор на касационната жалба следва да е в размер не по-малък от 1200 лв. В определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д.№ 1908/2022 г. на ВКС, І т.о. е извършена преценка на съответствието на нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Настоящият състав на ВКС констатира, че обстоятелствата по настоящия спор са аналогични на тези в цитираната практика, поради което определя адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в размер под минималния по наредбата. За определянето му съдът съобразява, че правната помощ е само за депозиране на отговор на касационна жалба на насрещната страна при обжалваем интерес от 10000 лв., при което претендираният размер от 1200 лв. е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа. Делото не се отличава с фактическа или правна сложност, като дължимото от Д. Г. Т. възнаграждение на адвокат Н. К. Ч.-К. следва да е в размер на 150 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд