Определение № 10728 от 03.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10703/2025 г.

Производството е образувано по частна жалба, подадена от „Търговски комплекс Надежда“ ЕООД, с ЕИК 204645114, чрез временния синдик В. В., срещу Определение № 4591 от 09.10.2025 г., постановено по адм. д. № 1510 по описа на Административен съд – Благоевград (АС - Благоевград) за 2025 г. С обжалваното определение е оставено без разглеждане обективираното в жалбата на "Търговски Комплекс Надежда" ЕООД, в несъстоятелност, особено искане за спиране на производството по изпълнително дело № 241602835 от 2024 г. на публичен изпълнител на Териториална дирекция на Националната агенция по приходите (ТД на НАП) - София, офис Благоевград до приключване на съдебното производство по първоинстанционното дело с влязъл в сила съдебен акт и е прекратено производството по него в тази му част. В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно. Съдът се позовал на неприложима правна регламентация по Глава 27 от ДОПК „Защита срещу принудително изпълнение“. Поддържа се становище, че първоинстанционният съд не обсъдил и не дал отговор на релевирани оплаквания по съществени въпроси. Изпълнителното дело при публичния изпълнител било образувано при вече висящо изпълнително производство при ЧСИ за едни и същи вземания, произтичащи от задължения за ДНИ и ТБО за 2017 г. и 2018 г., тоест при дублиране на производствата, като при това не било взето предвид подаденото от настоящия частен жалбоподател заявление за отписване на задълженията като погасени по давност. По тази причина наложените от публичния изпълнител обезпечителни мерки запор и възбрана се явявали незаконосъобразни. Били нарушени и основни принципи на българското законодателство. Моли се отмяната на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да се допусне спиране на изпълнителното дело на публичния изпълнител при съобразяване на обстоятелството, че удовлетворяване на интересите на държавата било гарантирано предвид наложените преди образуване на административното дело запори и възбрани върху имуществото на дружеството. Ответникът - директорът на ТД на НАП - София, чрез упълномощен процесуален представител, представя писмен отговор на частната жалба, в който моли за оставяне в сила на обжалваното определение. Обръща внимание, че доводите на частния жалбоподател са такива по същество на спора и не са относими към преценката относно допустимостта на направеното искане до съда в контекста на постановеното от АС – Благоевград определение, с което искането на дружеството е оставено без разглеждане. Възприема съображенията на съда относно липсата на компетентност за постановяване на исканото спиране на производството по принудително изпълнение по аргументи от чл. 222 и чл. 222а ДОПК. Въпреки това, в допълнение се позовава на приобщените по делото доказателства, въз основа на които се установява, че не е налице твърдяното дублиране на производства за събиране на едно и също вземане, тъй като образуваното пред ЧСИ изпълнително дело било прекратено. По така изложените съображения се иска оставяне в сила на обжалваното определение. Частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срок. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че обективираното в жалбата до АС - Благоевград особено искане за спиране на изпълнително дело № 241602835 от 2024 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – София, офис Благоевград до приключване на съдебното производство с влязъл в законна сила съдебен акт, е процесуално недопустимо. За да се произнесе, съдът съобразил разпоредбите на Глава 27 от ДОПК "Защита срещу принудително изпълнение". Приел, че не е уредено изрично правомощие на съда, разглеждащ жалбата, подадена по чл. 268 ДОПК, да спре изпълнението (изпълнителното дело), респeктивно обжалваните действия на публичния изпълнител. Взел предвид, че по чл. 266, ал. 4 ДОПК жалбата по административен ред не спира действията по принудителното изпълнение, освен ако е подадена от трето лице със самостоятелни права върху вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение. Направил извод, че съдът няма компетентност да спира принудителното изпълнение, а компетентен да го спре според чл. 222 и чл. 222а ДОПК е публичният изпълнител в изчерпателно изброените случаи и в този смисъл е налице изключение от правилото, въведено с чл. 267, ал. 2, т. 2 ДОПК. Мотивирал становището, че не е предоставена възможност съдът да постанови спиране на изпълнително дело, като такова правомощие е предоставено само на публичния изпълнител. Изключението от това правило, според съда, е въведено в чл. 267, ал. 2, т. 2 ДОПК. Посочил, че защитата срещу действията на публичния изпълнител се осъществява по реда на чл. 266 и сл. ДОПК, по който ред длъжникът или взискателят може да обжалва и разпореждането на публичния изпълнител по чл. 222 ДОПК, с което принудителното изпълнение е спряно или е отказано спиране. Съобразил, че се касае до изпълнително производство - изпълнение на публични държавни вземания, по отношение на което разпоредбите на чл. 166 и сл. АПК, касаещи възможност за спиране изпълнението на обжалван, но невлязъл в сила административен акт не важат, тъй като в изпълнителното производство се пристъпва към принудително изпълнение на установените задължения с вече влязъл в сила акт, както и на невлязъл в сила ревизионен акт, който е годно изпълнително основание. В заключение посочил, че защитата срещу принудителното изпълнение е законово гарантирана - по административен ред и по съдебен ред - за длъжника, така и за взискателя и за трето лице, което заявява самостоятелни права върху вещта - чл. 266 и чл. 268 ДОПК. В допълнение отрекъл приложимостта към казуса на чл. 297, ал. 4, във вр. с чл. 280, ал. 1 АПК, както и на чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. с чл.144 АПК доколкото субсидиарното прилагане на АПК и ГПК е допустимо само за неуредените случаи, какъвто спирането на принудително изпълнение на публични вземания по реда на ДОПК не е. Определението е валидно, допустимо и правилно. При безспорно установена фактическа обстановка административният съд е направил правилен и обоснован извод за липса на законовите предпоставки за произнасяне по исканото спиране на действия на публичния изпълнител. Неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател, че съдът не разгледал въпросите, на които той акцентира в частната жалба. Както оправдано ответникът по частната жалба възразява, това са въпроси по същество, по които съдът не е дължал отговор предвид направената преценка за процесуална недопустимост на търсената защита. В съответствие с приложимата правна регламентация първоинстанционният съд е отказал да разгледа искането за спиране на изпълнителното дело. По аргумент от разпоредбите на чл. 222 и сл. ДОПК правилно е приетото от съда, че произнасянето му по въпрос, свързан със спиране на образуваното изпълнително производство е недължимо, доколкото компетентността по въпроса е на публичния изпълнител. Съображенията на съда, с които е мотивирано обжалваното определение са споделими, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК с настоящото определение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. По предписанието на § 2 от ДР на ДОПК разпоредбите на АПК и ГПК се прилагат субсидиарно - доколкото в ДОПК не е предвидено друго, респективно за неуредените случаи. В ДОПК се съдържа нарочната разпоредба на чл. 266, ал. 4 от този кодекс, която регламентира действията по спиране на принудителното изпълнение при обжалване на действията на публичния изпълнител. Наличието на специална разпоредба изключва приложението на разпоредби от други закони, в случая АПК и ГПК. След като в ДОПК не е предвидено овластяване на съда да спре действия на публичния изпълнител по негова преценка, първоинстанционният съд правилно е приел, че не притежава такива правомощия. Ето защо, определението, предмет на инстанционен контрол, като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. Воден от гореизложеното, Върховният административен съд, състав на първо отделение