Определение № 605 от 28.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1074/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, неправилно наименувана частна касационна жалба, на адвокат П. К., процесуален пълномощник на К. Й. И., срещу определение № 175 от 25. 04. 2023 г. по в. т. д. № 591/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 търговски състав, с което е оставена без уважение молбата на частната жалбоподателка за изменение на решение № 582 от 22. 12. 2022 г. по същото дело в частта за разноските, касаеща размера на присъденото на адвокат К. адвокатско възнаграждение. Частната жалбоподателка поддържа, че въззивното определение е незаконосъобразно. Твърди, че дължимото адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивната инстанция възлиза на 2100 лв., тъй като в случая намира приложение Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й след изменението с ДВ, бр. 88 от 04. 11. 2022 г., която е действала към момента на приключване на устните състезания по делото /02. 12. 2022 г./ и постановяване на въззивното решение. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да й се присъди допълнително сумата от 924 лв., представляваща адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивното производство. Ответникът „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] не е депозирал отговор на частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на частната жалбоподателка и данните по делото, прие следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по в. т. д. № 591/2022 г. на Пловдивски апелативен съд е образувано по въззивна жалба на ответника „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място], с която е обжалвано първоинстанционното решение в частта, с която на ищцата К. Й. И. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ е присъдено обезщетение за неимуществени вреди вследствие настъпило на 19. 10. 2019 г. ПТП за разликата над 35 000 лв. до 50 000 лв. С въззивното решение първоинстанционният акт в обжалваната му част е потвърден и Пловдивски апелативен съд е осъдил въззивника да заплати на адвокат П. К. - пълномощник на ищцата адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за производството пред ПАС в размер на 1176 лв. с ДДС. С молба, подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, адвокат К. е поискала изменение на въззивното решение в частта за разноските, като й се присъди допълнително адвокатско възнаграждение. Поддържала е, че с оглед обжалваемия интерес от 15 000 лв. дължимото адвокатско възнаграждение с ДДС възлиза на сумата от 2100 лв. Изложила е съображения, че в случая следва да се приложи редакцията на Наредба № 1/2004 г. след измененията с ДВ, бр. 88 от 4. 11. 2022 г. За да остави без уважение искането по чл. 248 ГПК с обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи съобразно редакцията на Наредба № 1/2004 г. към момента на сключване на договора за правна помощ, в който страните са се договорили, че същата ще се престира безплатно, или към момента на започване на производството при съответната инстанция. Тъй като сключването на договора за правна помощ между ищцата и адвокат К. и започването на въззивното производство предхождат изменението на наредбата, съставът на Пловдивски апелативен съд е счел, че не са налице основания за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Определението е неправилно. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА в случаите на предоставени безплатно адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗА, когато насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна. Осъществяването на предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА задължава съда да определи адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, като осъди другата страна да го заплати. В случая въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част, с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен за разликата над 35 000 лв. до 50 000 лв. С оглед осъществената защита по въззивната жалба на застрахователя от страна на ответницата по нея ищца чрез депозиране на отговор на жалбата от пълномощника й адвокат К., участието в откритото заседание пред въззивния съд на преупълномощения от адвокат К. адвокат Ц. и договореното предоставяне на безплатна помощ на ищцата на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА с договор от 21. 10. 2019 г., сключен с упълномощения й представител адвокат К., е налице основанието по чл. 38, ал. 2 ЗА за присъждане на адвокатско възнаграждение на частната жалбоподателка за въззивното производство. Размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към момента на приключване на устните състезания във въззивното производство – 2. 12. 2022 г., до който безплатната правна помощ реално е предоставена, а именно в редакцията след изменението с ДВ, бр. 88 от 4. 11. 2022 г. В този смисъл е практиката на ВКС, формирана с определение № 406 от 1. 08. 2016 г. по ч. т. д. № 3805/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 54 от 25. 01. 2018 г. по ч. т. д. № 1543/2017 г., на ВКС, І т. о., определение № 398 от 12. 10. 2020 г. по ч. гр. д. № 2938/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 1150 от 17. 05. 2023 г. по ч. гр. д. № 1612/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 50119 от 13. 06. 2023 г. по т. д. № 1883/2021 г. на ВКС, ІІ т. о. и др., която се споделя от настоящия състав. При определяне на дължимото на основание чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение трябва да бъдат отчетени осъществените пред съответната инстанция процесуални действия от страна на адвоката в изпълнение на договора за правна помощ и съдействие. Доколкото с този договор адвокатското възнаграждение не е договорено и дейността по определянето му е възложена на съда, в случая преценката за размера на адвокатското възнаграждение следва да се осъществи съобразно редакцията на Наредба № 1/2004 г., действащата към датата на последното по делото заседание пред въззивния съд, в който е приключено съдебното дирене и е даден ход на устните състезания с участие на преупълномощения от адвокат К. пълномощник на въззиваемата ищца. При съобразяване с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г./ред. след изм. с ДВ, бр. 88/2022 г./ и пар. 2а от ДР към същия нормативен акт на адвокат К. се дължи адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивното производство в размер на 2100 лв. По изложените съображения обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго за изменение на въззивното решение в частта за разноските на основание чл. 248 ГПК с осъждане на „Застрахователна компания Лев инс“ АД да заплати на адвокат П. К. допълнително, наред с присъденото с въззивното решение възнаграждение /1176 лв. с ДДС/, адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивното производство в размер на 924 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение