Определение № 421 от 13.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 656/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 501105 от 20.02.2023 г., подадена от „Симеон – 73“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, против определение № 50007 от 20.01.2023 г. по т. д. № 503/2021 г. по описа на Върховния касационен съд, с което е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК подадената от дружеството искова молба с вх. № 9070 от 30.11.2020 г., по която е образувано делото, и производството по същото е прекратено. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно и моли за отмяната му. Счита, че представените по делото доказателства за лошото финансово състояние на дружеството и невъзможността да бъде заплатена дължимата за производството държавна такса не са отчетени от съда в тяхната цялост, като е съобразен единствено фактът на заплащане от страна на дружеството на адвокатско възнаграждение за производството. Против жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна – „Хъс“ ООД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството по т. д. № 503/2021 г. на Върховния касационен съд е образувано по искова молба на „Симеон – 73“ ООД, с която е предявен иск по чл. 47 ЗМТА за отмяна на арбитражно решение № 2/2020/25082020 от 25.08.2020 г., постановено по арб. дело № 2/2020 г. по описа на Арбитражен съд при „Българска бизнес асоциация“, [населено място]. Направеното с молба с вх. на ВКС № 391/18.01.2021 г. искане на дружеството да бъде освободено от заплащане на държавна такса за производството по чл. 47 ЗМТА на основание чл. 83, ал. 2 ГПК е оставено без уважение като неоснователно с протоколно определение № Р-60088 от 14.06.2021 г. по т. д. № 503/2020 г. на ВКС, което след обжалване с частна жалба е потвърдено от друг тричленен състав на ВКС с определение № 122 от 28.03.2022 г. по ч. т. д. № 127/2022 г. на ВКС. С разпореждане от 02.11.2022 г. по т. д. № 503/2021 г. на ВКС съдията-докладчик, съобразявайки, че постановеното по делото определение № 106 от 09.05.2022 г. за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото е отменено с определение № 50456 от 31.10.2022 г. по ч. т. д. № 2019/2022 г. на ВКС и делото е върнато за изпълнение на процедурата, описана в мотивите му, е оставил искова молба с в х. № 9030/30.11.2020 г. без движение и е указал на ищеца „Симеон – 73“ ООД в едноседмичен срок от връчване на разпореждането да представи платежен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5 531.35 лв. Разпореждането е надлежно връчено на процесуален представител на ищеца на 22. 11.2022 г., но до изтичане на едноседмичния срок същият не е представил доказателства за внасяне на държавната такса, което е послужило като основание за постановяване на обжалваното определение № 50007 от 20. 01.2023 г. за връщане на исковата молба по чл. 47 ЗМТА, съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК. Определението за връщане на исковата молба е правилно и следва да бъде потвърдено. Представянето на документ за внесена държавна такса, когато такава се дължи, е предвидено изрично в чл. 128, т. 2 ГПК като изискване за редовност на исковата молба. Ако не е придружена с документ за внесена държавна такса, исковата молба е нередовна и подлежи на поправяне по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. Неизпълнението на указанията на съда по чл. 129, ал. 2 ГПК за представяне на доказателства за внасяне на таксата е основание по чл. 129, ал. 3 ГПК за връщане на исковата молба, освен ако ищецът не бъде освободен от заплащане на таксата по предвидения за това процесуален ред. Към момента на подаването ѝ исковата молба, с която частният жалбоподател е сезирал Върховния касационен съд, не е съдържала като приложение документ за внесена държавна такса, което е наложило предоставяне на срок по чл. 129, ал. 2 ГПК за поправянето ѝ с представяне на доказателства за внасяне на таксата. В срока за внасяне на таксата жалбоподателят – ищец е поискал да бъде освободен от заплащането ѝ при условията на чл. 83, ал. 2 ГПК, но това искане е оставено без уважение като неоснователно с влязло в сила определение. С влизане в сила на определението е разрешен по задължителен за ищеца начин въпросът за дължимостта на държавната такса и след съобщаване на новите указания за внасяне на държавна такса ищецът е следвало да предприеме процесуални действия съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК, за да отстрани нередовността на исковата си молба като внесе дължимата такса и представи доказателства за това. Безспорно е по делото, че указанията, дадени с разпореждането от 02.11.2022 г., са надлежно съобщени на ищеца, но въпреки това не са изпълнени, с оглед на което определението за връщане на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено. Всички изложени в частната жалба доводи за неправилност на обжалваното определение касаят вече решения със стабилизиран съдебен акт въпрос за липсата на основание за освобождаване на ищеца от задължението за внасяне на държавна такса за производството по чл. 47 ЗМТА, поради което след постановяването на окончателното определение № 122 от 28.03.2022 г. по ч. т. д. № 127/2022 г. на ВКС жалбоподателят не е имал основание да счита плащането на таксата за недължимо, а е следвало да изпълни указанията за внасянето ѝ, за които изрично е уведомен, и за неизпълнението на които следва да понесе неблагоприятните последици по чл. 129, ал. 3 ГПК от връщане на исковата молба. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение