Решение № 2044 от 23.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11451/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от А. Н., [ЛНЧ], гражданин на Афганистан, против Решение № 31660 от 29.09.2025 г., постановено по адм. дело № 7877/2025 г. по описа на Административен съд София – град/АССГ/. Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага доводи, че съдът не е обсъдил в дълбочина фактите и обстоятелствата, които са наведени пред него. Посочва, че молителят идва от Иран, където е живял, но няма издадени ирански документи за самоличност, има афганистански паспорт, но никога не е живял в Афганистан, а е пребивавал там само няколко месеца в годината. Допълва, че майката е иранка, а бащата е афганистанец, но нямат сключен брак и молителят не може да получи ирански документи, да ходи на училище там, да получава здравни услуги, да работи и др. Моли да се приеме, че държавата на обичайното пребиваване е Иран. Твърди, че се страхува от нечовешко третиране в Иран поради дискриминация и стигма, че е дете родено извън брак, че няма достъп до образование, работа, жилище, до съдебна защита до медицинска помощ. Н. посочва, че притежава афганистански паспорт, макар да не е живял там, но като принадлежащ от [заличен текст ]не може да се върне там, тъй като има сериозна опасност за неговият живот и здраве. Отбелязано е, че [заличен текст], докато мнозинството от населението на Афганистан са сунити, поради което твърди, че талибаните не признават правата им и системно ги дискриминират и атакуват. Редовно призован за датата на съдебно заседание, А. Н. не се явява лично, представлява се от назначения му процесуален представител адв. Я. Георгиева, която развива доводи за основателност на касационната жалба и неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответникът - Председателят на Държавна агенция за бежанците/ДАБ/, редовно призован, се представлява от юриск. М. Кръстева, която оспорва жалбата като неоснователна. В проведеното открито съдебно заседание прилага Справка с вх. № МД-02-657 от 17.12.2025 г. на Дирекция „Международна дейност“ при Държавна агенция за бежанците, справка относно актуалната обществено - политическа обстановка в Афганистан. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение административният съд в производство по чл. 84, ал. 3, във вр. чл. 75 от Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/ е отхвърлил жалбата на А. Н., гражданин на Афганистан, срещу Решение № 3969/ 10.07.2025 г. на Председателя на ДАБ при Министерски съвет/МС/, с което му е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови решението си, съдът е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен по силата на закона орган, съдържа всички задължителни реквизити и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че административното производство е образувано по молба за международна закрила на 14.04.2025 г., подадена в РПЦ – София, отдел ПМЗ „Военна рампа“ от лице с установена самоличност – А. Н., мъж, роден на [дата]. в гр. Машхад, Иран, гражданин на Афганистан, етническа принадлежност – [заличен текст]неженен. В проведено интервю с peг. № УП 17600 от 20.05.2025 г. чуждият гражданин разказва, че напуснал нелегално Иран преди 2 години /роден и израснал в Иран, с двойно гражданство – иранско и афганистанско/. Посочва, че е заминал за Турция без документи, където работил като общ работник година и няколко месеца. Напуснал Турция, защото нямал документи. Впоследствие преди около 2 месеца влязъл нелегално на територията на Република България. Вървял пеша до място, наречено точка 53, от където го е взел автомобил в посока сръбската граница. Чуждият граждани посочва, че крайната му цел била Италия. Мотивира молбата си за международна закрила с твърдения за проблеми в семейството си. Твърди, че баща му и майка му били наркомани и когато са се разделили, животът му станал труден. Напуснал Иран, за да продължи образованието си и за да намери по-добра работа. Разказва, че сестра му и баща му са в Афганистан, а майка му и брат му в Иран. Смята, че в Афганистан ще има проблеми заради диалекта си и дискриминацията на религиозна основа там. Имал афганистански документи с изтекъл срок, но към момента няма никакви, въпреки, че е с двойно гражданство. Заявява, че той не е бил заплашван лично и не е преживявал насилие. Не е бил арестуван, съден или осъждан в държавата си по произход. Според думите му той лично никога не е членувал в политическа партия или организация. Отрича да е имал проблеми във връзка със своята етническа принадлежност и с религията, която изповядва. Анализирайки подробно бежанската история на чужденеца на база даденото от него интервю в хода на производство пред административния орган, както и другите, събрани от органа доказателства, съдът е стигнал до извод за съответствие на решението на Председателя на ДАБ с материалноправните разпоредби на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Съдът е приел, че по отношение на А. Н. не съществуват реални заплахи от каквото и да било естество - той не е имал проблеми с властите, които да обосновават у него основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или партия и др. Чужденецът не е бил преследван в Афганистан, поради което не са налице основания на същия да бъде предоставен статут на бежанец по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. Съдът е споделил становището на административния орган за липса на основания за предоставяне на А. Н. и на хуманитарен статут, доколкото по делото не се доказва осъществяването на нито една от хипотезите по чл. 9 от ЗУБ. Събраните по делото доказателства не сочат на наличието на реална опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание или екзекуция/ чл. 9, ал. 1, т. 1 от ЗУБ/, или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание/ чл. 9, ал. 1, т. 2 от ЗУБ/, или тежки заплахи срещу живота или личността на цивилното лице поради безогледно насилие в държавата му по произход - Афганистан в случай на въоръжен конфликт /чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ/. Самият чужденец не навежда факти и твърдения за наличие на основанията за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9 от ЗУБ. За да обоснове доводите си във връзка с разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, административният съд се е позовал на разпоредба на чл. 15, б. "в" от Директива 2011/95/ЕО /Директивата/, приповтаряща разпоредбата на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета, както и на представените по делото справки за актуалното положение в Иран и Афганистан от месец юли и август 2025 г. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, Пето отделение споделя изцяло фактическите и правни изводи на АССГ. Правилно административният съд, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства и изложената от чужденеца бежанска история, подробно анализирани от него, е приел, че по отношение на молителя не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец, изчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Изнесените от А. Н. факти в бежанската му история не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата му по произход. От проведеното интервю става ясно, че чужденецът е напуснал свободно и доброволно Иран и не иска да се завърне в страната на произход Афганистан, чийто гражданин е, или в Иран, където е израснал. По отношение на него не са били отправяни лични заплахи от субекти на преследване по смисъла на закона, не е бил арестуван, съден или осъждан, не е имал проблеми, свързани с етническия си произход или с изповядваната от него религия. Основателно съдът е приел, че наведените от молителя причини, че не желае да се завърне в Афганистан, чийто гражданин е, че е преминал нелегално границата между България и Турция, тъй като иска да живее по-добър живот, не съставляват основания за предоставянето на статут на бежанец по смисъла на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ и по - скоро са от социално – битов, личен и икономически характер, поради което крайният извод на първоинстанционния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЗУБ е обоснован и правилен. В този смисъл доводът в касационната жалба, че има нарушение на материалния закон при прилагане на чл. 8 от ЗУБ е неоснователен. Обосновани са и изводите на АССГ за това, че не са налице и материалноправните предпоставки за уважаване молбата на А. Н. за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя, е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ или пък на тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. С изключение на позоваването на държавата на произход на молителя, член 15, буква „б“ от Директива 2011/95 съответства по същество на член 3 от Европейската конвенция за правата на човека/ЕКПЧ/, която е част от общите принципи на правото на Съюза и се съдържа като самостоятелен принцип в член 19, §2 от Хартата на ЕС. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква „б“ в общностния правов ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините "изтезания" и "нечовешко или унизително отношение или наказание". Когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Текстът на чл. 3 от ЕКПЧ е относим при преценката на наличието на основания за забрана за връщане. В конкретния случай жалбоподателят не навежда фактически твърдения, от които да се направи извод за наличие на реална опасност за него от смъртно наказание или екзекуция или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в страната на произход. Правилно съдът е приел, че не са налице основания за предоставяне на чужденеца и на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Съгласно Решение на съда на ЕС / голям състав / от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07 съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи. Значението на понятието "въоръжен вътрешен конфликт" е пояснено в цитираното по-горе решение на СЕС по дело С- 465/07 и доразвито / доразширено относно субектите, участващи в този конфликт/ в Решение на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело C-285/12. Съгласно т. 35 от последното цитирано решение на СЕС разпоредбата на член 15, буква „в“ от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Горното разрешение следва да се тълкува във взаимовръзка с втория абзац от Решението на СЕС от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07, съгласно който съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт/международен или вътрешен/, безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти или от юрисдикциите на държава - членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Всичко гореизложено налага извода, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата чл. 15, б. „в“ от Директива 2011/95, съответно – за приложение на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт е необходимо да са достигнати толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този въоръжен конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или личността му. В компетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. В конкретния случай не е налице кумулативното наличие на всички, изброени по-горе предпоставки за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Въз основа на последните данни за обстановката в Афганистан, включително и справката, представена от административния орган в касационната инстанция, се налага извод за спокойна обществено-политическата ситуация и липса на вътрешен въоръжен конфликт в тази държава. Дори да се приеме, че такъв вътрешен въоръжен конфликт все още е налице в държавата на произход, не се установява такова високо ниво на безогледно насилие, което да води до съществуването на сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако чужденецът бъде върнат там в качеството му на цивилно лице, поради самият факт на присъствието си в Афганистан, би бил изложен на тежки заплахи за живота или личността му. Обосновано съдът е приел, че не е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ по отношение на А. Н., поради което доводът в касационната жалба за допуснато нарушение на материалния закон при прилагане на чл. 9 от ЗУБ е неоснователен. По делото не са налице и основанията за прилагане на принципа "non refoulment"/забрана за връщане/, установен в член 33, §1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците /чл. 4, ал. 3/, съгласно който чужденец, влязъл в България, за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Афганистан, чийто гражданин е, има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. Следва да се отбележи, че тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в конкретния случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Преценката за предоставяне на исканата международна закрила следва да обхваща и цялостното поведение на чужденеца, в т. ч. обстоятелството, че същият нелегално е влязъл първо в Турция, където не е подавал молба за закрила, въпреки че Турция е включена в Списъка по чл. 98 от ЗУБ като "трета сигурна държава", както и факта, че е преминал нелегално българската граница. Цялостното поведение на касатора указва на желанието му да емигрира по икономически причини в държава от ЕС, по-конкретно - в Италия, която той сам определя като крайна цел на пътуването си, а не на опит да се спаси от реални заплахи за живота и здравето му. Неоснователен е доводът, че съдът не е обсъдил в дълбочина фактите и обстоятелствата, които са изложени пред него. Противно на твърдяното, видно от мотивите на постановения съдебен акт, решаващият съд детайлно, пълно и задълбочено е обсъдил и установил фактическата обстановка, като въз основа на нея е извел и обосновал своите изводи и заключения. Съдът е разгледал всичкиq направени пред него с жалбата възражения. Съдебният акт съдържа мотиви по отношение на възражението, касаещо спазване на принципа „забрана за връщане“, както и относно изясняване на въпроса коя е страната на произход на Н. – Иран или Афганистан, разгледани са твърденията, че не може да се върне в Афганистан заради иранския диалект и липсата на житейска история в тази страна, разисквани са въпросите, касаещи сигурността. Съдът е цитирал и приложил относимите европейски норми и съдебна практика по поставените въпроси. В касационната жалба се посочва, че молителят идва от Иран, където е живял, но няма издадени ирански документи за самоличност, че има афганистански паспорт, но никога не е живял в Афганистан, а е пребивавал там само няколко месеца в годината. Допълва се, че майката е иранка, а бащата афганистанец, но нямат сключен брак, поради което молителят не може да получи ирански документи, да ходи на училище там, да получава здравни услуги, да работи и др. Моли да се приеме, че държавата на обичайното му пребиваване е Иран. Направено е твърдение, че касаторът изпитва страх и нечовешко третиране в Иран, поради дискриминация и стигма, че е дете родено извън брак, че няма достъп до образование, работа, жилище, до съдебна защита до медицинска помощ. От друга страна посочва, че притежава афганистански паспорт макар да не е живял там, но като принадлежащ от[ заличен еткст ]не може да бъде върнат там, че има сериозна опасност за неговият живот и здраве. Така представените данни и наведени твърдения са противоречащи си и взаимно изключващи се. Чужденецът от една страна моли да се признае, че Иран е държавата на обичайното му пребиваване, но няма ирански документи, че няма там достъп до образование, работа, жилище, до съдебна защита до медицинска помощ и изпитва страх от преследване в нея, а в същото време, в проведеното интервю той категорично заявява, че има двойно гражданство. Административният орган в акта си е разгледал общата обстановка в Иран и в Афганистан, като по – подробни са изводите му относно Афганистан, което се дължи на обстоятелството, че за чужденеца А. Н. има доказателства за гражданство в Афганистан, а такива за Иран липсват. Неточното определяне на само една страна на произход, както правилно е преценил и първоинстанционният съд, не води до нарушаване правото на защита на жалбоподателя. Изследвайки въпроса коя е страната му на произход, първоинстанционният съд също не е извел категорични изводи по този въпрос, но от мотивите му може да се приеме, че и съдът е обсъдил предимно твърденията и възможността Н. да бъде върнат в Афганистан. Правилно административният орган и съдът са приели Афганистан като държава на обичайно пребиваване и произход, поради представени доказателства за явни връзки с нея в предвид признатото там гражданство на Н.. По отношение на Иран, като държава на обичайно пребиваване, няма представени доказателства, напротив твърденията на касатора са, че от там няма документи, няма достъп до образование, работа, жилище, до съдебна защита до медицинска помощ. По отношение на Афганистан, като държава, чийто гражданин е Н., може да се направи обосновано предположение, че там той ще има документи, достъп до образование, работа, жилище, до съдебна защита до медицинска помощ, каквито се полагат на всеки гражданин. Не на последно място следва да се отбележи, че по делото са приложени и разгледани справки и за Иран и за Афганистан като възможни държави на произход. Поради което не са налице твърдените нарушения нито от административният орган нито от първоинстанционният съд. Отбелязано е в касационната жалба, че [заличен текст], докато мнозинството население в Афганистан са сунити, поради което се твърди, че талибаните не признават правата им и системно ги дискриминират и атакуват. Тези доводи и твърдения не са обосновани, доказателства в подкрепа на тях не са представени нито пред административния орган, нито пред първоинстанционния съд, нито пред настоящата касационна инстанция. По тези съображения настоящият съд намира, че решението на Административен съд София - град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение