Определение № 2791 от 12.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2051/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. М. Й. срещу Определение № 4647/04.02.2026 г. на Административен съд София-град (АССГ), постановено по адм. дело № 471/2026 г. С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на М. М. Й. за прекратяване по реда на чл. 256 АПК на неоснователно бездействие на С. Б. като полицейски служител при 05 РУ – Бургас, извършено на 04.01.2026 г. по повод на сигнал на тел. 112 за неизпълнение на съдебно Решение № 20855 от 15.12.2023 г. по гр. дело № 20231110131390 по описа за 2023 година на Софийски районен съд (СРС), 83-ти състав, в гр. Бургас, кв. „Сарафово“, ул. „Прибойна“ № 22 и е прекратено производството по адм. дело № 471/2026 г. по описа на АССГ. Частният жалбоподател счита, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно приложение на материалния закон и стеснително тълкуване на чл. 256 АПК. Счита за неправилни изводите на съда, че исканата защита се отнасяла до изпълнение на влязло в сила съдебно решение и следвало да се реализира единствено по реда на Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК), чрез съдебен изпълнител, че полицейските органи нямали задължения без съдебен изпълнител, че преценката за наличието на престъплението по чл. 182, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК) била изцяло в правомощията на Прокуратурата. Счита, че съдът неправилно е тълкувал чл. 64 и чл. 67 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). За неправилен счита и извода за липса на продължаващо бездействие. Моли обжалваното определение да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. Частният жалбоподател се представлява от адв. Михайлов. Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение решаващият съд e посочил, че е сезиран с жалба с твърдения за неоснователно бездействие на полицейски служител при 05 Районно управление (РУ) – Бургас – С. Б. – дежурен полицай в 05 РУ – Бургас, който бил нарушил разпоредбите на чл. 64 и чл. 67 ЗМВР, тъй като при налични данни за продължаващо престъпление по чл. 182, ал. 2 НК, не изпълнил задълженията си пряко произтичащи от посочените разпоредби на закона, а именно да издаде полицейско разпореждане към нарушителя за преустановяване на противоправното поведение и за осигуряване изпълнението на съдебно решение; да организира, ръководи и контролира ефективни полицейски действия, насочени към незабавно пресичане на престъплението, вкл. чрез даване на задължителни указания към служителите на място. Съдът от фактическа страна е установил, че с Решение № 20855 от 15.12.2023 г. по гр.дело № 20231110131390 по описа за 2023 година на СРС, 83-ти състав, в производство по реда на чл. 530-541 от ГПК, образувано по предявен от В. М. П. срещу М. М. Й. иск с правна квалификация чл. 127, ал. 2 от Семейния кодекс (СК), е утвърдено споразумение по чл. 127, ал. 1 СК за споделено упражняване на родителските права от родителите В. М. П. и М. М. Й. по отношение на детето им И. М. Й.. Уредени са личните отношения по следния начин: В т. 2.1. от споразумението майката ще се грижи детето като последното ще има местоживеене, съвпадащо с местоживеенето на майката. Според т. 2.2. от споразумението бащата ще взима и вижда детето три дни от всяка седмица (по договорка с майката), преди и след приключване на училищните и/или извънкласните допълнително образователни дейности в съответния ден, като ще го връща на адреса на майката през зимата до 20 часа, а през лятото до 21 часа. Бащата ще взима и връща детето от и на местоживеенето на майката и всеки първи и трети петък за уикенд до неделя (от 11 часа сутринта в петък до 20 часа в неделя). На 04.01.2026 г. молителят се опитал да упражни родителските си права на баща спрямо детето И. М. Й., в изпълнение на влязлото в сила Решение № 20855 от 15.12.2023 г. на СРС, но майката на детето отказала да го изпълни. След подаден сигнал на тел. 112, на място пристигнали служители на 05 РУ – ОДМВР Бургас, от които Й. поискал да документират фактическата обстановка и да предприемат „действия по закон“. За действията на майката бил съставен предупредителен протокол, но не били предприети последващи действия „до край“, а именно: лицето, което осъществява престъпление по чл. 182, ал. 2 НК да бъде отведено в РУ-ОДМВР Бургас или да му бъде съставен акт за установяване на административно нарушение по чл. 4 ЗМВР. При така установеното от фактическа страна съдът от правна страна приел, че изпълнението на влязло в сила решение се осъществява по реда на ГПК, със съдействието на съдия-изпълнител. Посочил е, че правото на защита по реда на чл. 256 АПК не включва фактически действия, които са във връзка с изпълнение на влезли в сила административни или съдебни актове, тъй като защитата спрямо тях е по друг ред. Във връзка с твърденията за престъпление по чл. 182, ал. 2 НК съдът е посочил, че не е в правомощията на служителите на МВР да направят преценка за наличието на престъпление, доколкото това е в изричните правомощия на Прокуратурата, а нормата на чл. 4 ЗМВР, на която се позовавал жалбоподателят, не представлява норма, от която пряко да произтичат права на служители на МВР, които да не се нуждаят от опосредяващо волеизявление. Посочил е, че в конкретния случай от 04.01.2026 г, при който не е присъствал съдебен изпълнител, служителите на МВР са съставили протокол за предупреждение, с което са осъществили изпълнителските си функции си по ЗМВР (конкретно чл.65 от ЗМВР). Относно разпоредбата на чл. 64 ЗМВР съдът е изложил съображения, че тя не определя конкретни задължения на служителите, а им възлага изпълнителски функции, без да ги конкретизира. За неоснователно е приел позоваването на жалбоподателя на разпоредбата на чл. 67 ЗМВР. В тази връзка е посочил, че преценката за наличието на достатъчни данни за наличие на престъпление не е в правомощията на полицейските служители, които отново имат изцяло изпълнителски функции по отношение на указания, дадени от прокурор или разследващ полицай. При подаден сигнал за престъпление по чл. 182, ал. 2 НК, единствено в правомощията на прокурора е преценката за наличието на достатъчно данни за престъпление, т.е. ролята на служителите на МВР е изцяло изпълнителска и отново е налице опосредяване чрез необходимост от сезиране на Прокуратурата. Извел е извод, че законовите средства за защита на жалбоподателя в случаи на неизпълнение на съдебно Решение № 20855 от 15.12.2023 г. по гр.дело № 20231110131390 по описа за 2023 година на СРС, 83-ти състав, са други – по реда на изпълнителното производство по ГПК или чрез сигнал до Прокуратурата за престъпление по чл. 182 НК. Поради това редът за защита по чл.256 от АПК срещу действия на полицейски органи по ЗМВР, които в посочените случаи имат изцяло изпълнителски функции, за които е необходимо опосредяване чрез волеизявления за други органи или длъжностни лица, е изключен. Определението е правилно. Първоинстанционният съд правилно е приел, че защитата срещу неоснователни бездействия на административните органи, регламентирана в чл. 256 АПК е неприложима, тъй като не е налице задължение за действие на полицейски органи, което да е предмет на защита по чл. 256 АПК. Съгласно чл. 256 АПК бездействието на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, може да се оспори безсрочно, като се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове – ал. 1. Неизвършването на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона, подлежи на оспорване в 14-дневен срок от подаването на искане до органа за извършването му – ал. 2. С решението си съдът осъжда административния орган да извърши действието, като определя срок за това или отхвърля искането – ал. 3. Член 256 АПК регламентира исково производство. Целта на исканията по чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК е да се установи със сила на пресъдено нещо, че в полза на ищеца срещу ответния административен орган, съществува неудовлетворено субективно право, което има за предмет такова поведение от страна на органа, вменено му от закона, чрез което на правоимащия се предоставя определена облага или друга полезна за него последица. Целта е да се осъди административния орган да извърши фактическото действие, за което е задължен по закон и което не извършва. Необходимо е с преустановяване на бездействието, целеният правен резултат да възникне пряко в правната сфера на потърсилия защита. Предмет на оспорване по реда на чл. 256 АПК е неизвършването на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закон. За да е налице основанието на тази норма на АПК е необходимо задължението на административният орган да произтича пряко от правната норма, а не опосредено от друго, допълнително волеизявление. В случая се оспорва бездействие на полицейски орган при 05 – РУ Бургас да изпълни задължения по чл. 64 и чл. 67 ЗМВР. Конкретният повод да се поиска извършването на тези действия от полицейския орган е непредаването на дете на родител за упражняване на родителски права на баща – режим на лични отношение, в изпълнение на влязло в сила съдебно решение. От изложеното в жалбите до съда (първоинстанционната и частната) оплакванията са не към полицейските служители, които са пристигнали на място, след обаждане на телефон 112, а към полицейски служител, който е дал указания на намиращите се на място полицаи. Частният жалбоподател счита, че полицейският орган е следвало, след като е констатирал неизпълнение на съдебното решение, т. е. отказа на другия родител да предаде детето, да даде указания на намиращите се на място полицейски служители издадат полицейско разпореждане към нарушителя за преустановяване на противоправното поведение и за осигуряване изпълнението на съдебно решение; да организира, ръководи и контролира ефективни полицейски действия, насочени към незабавно пресичане на престъплението, вкл. чрез даване на задължителни указания към служителите на място да задържат другия родител и да го отведат в районното управление за вземане на отношение или да му съставят акт за установяване на административно нарушение по чл. 4 ЗМВР, както и да осигурят предаването на детето. В това според частният жалбоподател се състои бездействието на органа. Правилно съдът е приел, че изпълнението на влезли в сила съдебни решения се осъществява по реда на ГПК, със съдействието на съдия изпълнител. В конкретния случай от страна на единия родител не се изпълнява съдебно решение за предаване на дете. Редът за изпълнение на такова решение е регламентиран в чл. 528 ГПК. В това производство полицейските органи, при искане от съдия изпълнител, могат за оказват съдействие – чл. 528, ал. 4. Полицейските органи нямат възложени самостоятелни административни правомощия, за да могат да издават полицейски разпореждания по чл. 64 ЗМВР. Такова правомощие няма и дежурният полицай, чието бездействие се оспорва. Поради това защитата по реда на чл. 256 срещу такова бездействие е неприложима. Относно неизпълнение на задължение по чл. 67 ЗМВР. Тази разпоредба е обща и предвижда, че полицейските органи предотвратяват, пресичат, разкриват и разследват престъпления. За престъпление по чл. 182, ал. 2 НК наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия – чл. 193а НПК. В случая няма никакви данни, че пострадалият е подал тъжба. При отказ за изпълнение на съдебно решение за предаване на дете, не е налице задължение за действие по чл. 67 ЗМВР на полицейския орган, което да е предмет на защита по реда на чл. 256 АПК, защото пострадалия има право на тъжба и може да упражни това право по предвидения за това процесуален ред. Полицейският орган няма административни правомощия, т. е. дейността на полицейските органи в тази хипотеза не е административна, поради което защитата по чл. 256 АПК е неприложима. По изложените съображения оспореното определение съответства на закона и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, пето отделение