Определение № 1045 от 14.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1812/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ВИКИ СПА“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 1719 от 30.06.2023 г., постановено по в. ч. гр. д. № 783/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение молбата на настоящия жалбоподател с вх. № 14923/26.06.2023 г. в частта ѝ, с която е поискано освобождаване на дружеството на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от задължението за внасяне на дължимата държавна такса в размер на 15 лв. за производството по подадената частна касационна жалба срещу постановеното по същото дело определение № 1006 от 11.04.2023 г. С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че дружеството не разполага с никакви приходи и активи, а има само пасиви и задължения. Сочи се, че притежаваният от юридическото лице недвижим имот е вече продаден на публична продан с влязло в сила разпределение, от което дружеството няма да получи никакви средства. Жалбоподателят намира за ирелевантен разгледания от Апелативен съд – София въпрос за финансовото състояние на едноличния собственик на капитала на търговското дружество, което освен това е и самостоятелен правен субект със свое отделно имущество. По тези съображения счита за доказани предпоставките за освобождаването му от задължението за заплащане на дължимата държавна такса и моли за отмяна на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – депозирана е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Доколкото предмет на обжалване е определение по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, постановено от апелативен съд, в случая е налице хипотезата на чл. 274, ал. 2, изр. 1, предл. 1 ГПК, а не хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 или т. 2 ГПК. Поради това, допустимостта на частната жалба не следва да бъде преценявана с оглед изискванията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, както неправилно се твърди от жалбоподателя и във връзка с което към жалбата е представено и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, по следните съображения: В атакуваното определение съставът на Апелативен съд – София е посочил, че предвид изричната разпоредба на чл. 83, ал. 2 ГПК, която касае реда за освобождаване от такси и разноски по делото само по отношение на физическите лица, и с оглед липсата на по-детайлна уредба в случаи като процесния следва да се извърши преценка на искането за освобождаване от внасяне на държавна такса в светлината на съвместимостта му с принципа на ефективна съдебна защита по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС и при съобразяване на релевантната практика на ЕСПЧ, СЕС и ВКС, т. е. следва да се извърши преценка дали заплащането на дължимата държавна такса представлява ограничение на правото на достъп до съд на жалбоподателя, което накърнява самата същност на това право; дали е насочено към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел, като в хода на тази преценка следва да се съобрази предметът на спора, сложността на приложимото право и производство и възможността жалбоподателят ефективно да защити позицията си по делото. Изхождайки от тези съображения, въззивният съд е посочил, че подадената частна касационна жалба е срещу постановено в производство по чл. 274 ГПК определение, с което е проверена правилността на разпореждане за връщане на подадена от дружеството искова молба поради отсъствието на правен интерес на ищеца от предявяването на иск по чл. 177, ал. 1 ЗЗД, а дължимата държавна такса е в минимален размер от 15 лв., което не може да обоснове извод, че внасянето ѝ би се явило непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие, като се отчете и обстоятелството, че дружеството вече е внесло дължимата за първоинстанционното производство държавна такса в размер на общо 5 200 лв. Отделно е посочено, че молителят е юридическо лице, преследващо стопанска цел, и за него е налице презумпция за платежоспособност, защото това състояние предпоставя нормалното упражняване на търговска дейност и гарантира сигурността на оборота, а противното би означавало, че следва да се открие производство по несъстоятелност, съгласно чл. 625 ТЗ, като дори в такъв случай това обстоятелство не е еднозначно обосноваващо освобождаване на дружеството от задължение за внасяне на държавна такса. И в тези случаи е необходимо да се изследва съвкупността от релевантните обстоятелства, а именно – финансовите възможности на неговите съдружници/акционери, както и възможността им да си набавят необходимите средства за подаване на жалбата, като съдът е приел, че доколкото дружеството – молител е ЕООД, физическото лице – едноличен собственик на капитала му, не ангажира доказателства да не е в състояние да внесе дължимата за разглеждане на частната касационна жалба държавна такса. По изложените съображения съдът е заключил, че молителят разполага със средства, позволяващи му да поеме разходите за заплащане на дължимата държавна такса, без това да представлява прекомерна финансова тежест, която да лиши дружеството от достъп до съд. Определението е правилно. Съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК такси и разноски по производството не се внасят от физическите лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. По изричната воля на законодателя тази норма е неприложима по отношение на страни – юридически лица. По приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК и по-конкретно относно възможността за освобождаване на страна по делото – юридическо лице, от задължението за внасяне на държавна такса по производството е постановена многобройна практика на ВКС – определение № 66 от 04.04.2017 г. по т. д. № 1274/2016 г., II т. о., определение № 78 от 31.01.2013 г. по ч. т. д. № 595/2012 г., II т. о., определение № 755 от 14.11.2013 г. по ч. т. д. № 4049/2013 г., II т. о., определение № 446 от 24.06.2013 г. по ч. т. д. № 2300/2013 г., II т. о., определение № 581 от 13.09.2013 г. по ч. т. д. № 2906/2013 г., I т. о., определение № 651 от 12.11.2015 г. по ч. т. д. № 3157/2015 г., II т. о. и други, която е в смисъл, че нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК има социален характер и затова се явява своеобразна гаранция за реален достъп до правосъдие, а не обратното – ограничаваща този достъп. Приложима е само по отношение на физическите лица при наличие на посочените изисквания в чл. 83, ал. 2, т. 1 – т. 7 ГПК. Когато не е налице някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, на чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (напр. чл. 620, ал. 1 и ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 ТЗ), то търговецът – ЕТ или юридическо лице, дължи заплащане на дължимата държавна такса. В по-новата практика на ВКС – определение № 562 от 25.10.2022 г. по ч. т. д. № 2220/2022 г., II т. о., определение № 285 от 05.07.2019 г. по ч. т. д. № 1234/2019 г., I т. о., определение № 193 от 24.04.2019 г. по ч. т. д. № 810/2019 г., I т. о., определение № 141 от 20.02.2019 г. по ч. т. д. № 52/2019 г., II т. о., определение № 122 от 12.02.2019 г. по ч. т. д. № 114/2019 г., II т. о., определение № 427 от 13.11.2020 г. по ч. т. д. № 1925/2020 г., I т. о., определение № 170 от 15.04.2020 г. по ч. т. д. № 209/2020 г., ІІ т. о., определение № 524 от 30.07.2019 г. по ч. т. д. № 908/2019 г., ІІ т. о. и др.), която е последователна и е съобразена с практиката на ЕСПЧ (напр. решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел“ ООД срещу България, решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Populare срещу Полша, решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша), както и с практиката на Съда на ЕС (напр. решение от 22 декември 2010 по дело С - 279/09, определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12, решения по дела С-69/14 и С-571/16, която допуска случаи, в които е възможно освобождаване от държавна такса на юридически лица, въпреки отсъствието на разпоредба в националното законодателство на държавата членка, признаваща на юридическите лица правото на освобождаване от държавна такса за производствата пред съда) е възприето разрешението, че според националното законодателство на Република България освобождаването от държавна такса за производствата пред съда има социална функция и е признато като възможност само за физическите лица – страни по делата. За юридическите лица, извън споровете за нарушаване на правото на ЕС, освобождаването от законовото задължение за внасяне на държавна такса не е гарантирано от императивни норми на правото на ЕС и е възможно по изключение тогава, когато внасянето на таксата ще представлява за лицето непреодолимо препятствие за достъпа до съд и изискването ѝ е несъвместимо с принципа на ефективната съдебна защита, закрепен в чл. 47 от ХОПЕС. За да се произнесе дали е налице основание за освобождаване от такса, националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на правна помощ на юридическото лице представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че лицето, което иска освобождаване от такса, ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и възможността лицето да защити ефективно позицията си по делото, размера на разноските/таксите, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до съд. Когато юридическото лице е търговец и преследва стопанска цел, преценката на съда следва да обхване не само неговите финансови възможности и платежоспособност, но и финансовите възможности на съдружниците / акционерите да набавят необходимите средства за предявяване на иска или за подаване на жалбата. Тези правни разрешения се споделят от настоящия съдебен състав. Видно от съдържанието на обжалвания съдебен акт при постановяването му въззивният съд се е съобразил със съществуващата актуална практика на ВКС, ЕСПЧ и СЕС, като не е отрекъл принципната възможност частният жалбоподател с правен статут на юридическо лице – търговско дружество да бъде освободен от внасяне на държавна такса, при условие че заплащането на таксата би представлявало за него непреодолимо препятствие за достъпа до съд. В съответствие с относимата практика въззивният съд е извършил съвкупна преценка на конкретни обстоятелства, посочени в мотивите на определението, и в резултат на нея е достигнал до извод, че внасянето на такса за производството по чл. 274, ал. 3 ГПК в минималния размер от 15 лв. не представлява за жалбоподателя – търговец, който не твърди, че едноличният собственик на капитала му не е в състояние да набави средства за заплащане на таксата, особено затруднение и непреодолимо препятствие за достъпа до съд, който извод като правилен следва да бъде потвърден. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение