Решение № 113 от 15.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5232/2008 г.

Решение № 113 от 15.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5232/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 106 от 12.02.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 491 от 07.07.2008 г. по гр. д. № 333/08 г. на Софийския окръжен съд, с което в сила е оставено решение № 270 от 7.01.2008 г. по гр. д. № 200/05 г. на Е. районен съд, с което е отхвърлен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от А. А. А., М. А. Б., А. М. Б., М. Я. А. и Л. Я. Ч., за собственост на земеделски земи, възстановени с план за земеразделяне в полза на ответника И. А. А. О. кът не е взел становище по жалбата. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Предявен е иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване на установено, че към момента на образуване на ТКЗС земите по исковата молба са били собственост на общия на страните наследодател А/Атанаско/ Л. А., който ги е придобил на основание наследство и давностно владение в продължение на 20 години до включването им в стопанството. Ответникът, който е признал произхода на спорните имота, е оспорил иска с възражение, че е придобил собствеността чрез погасяване на задължение по договор за заем, сключен от общия наследодател - негов баща, към Н. популярна банка, в подкрепа на което е представил копие от задължително за заем срещу залог на движими вещи от 9.03.1946 г. За да остави в сила първоинстанционното отхвърлително решение, въззивният съд приел, че ищците не са установили правото на собственост да е принадлежало на общия наследодател. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по противоречиво разрешавания от съдилищата въпрос дали наследник, който претендира да е получил собственост от общия наследодател, признава правото му и следва да докаже своето придобиване, а ако прехвърлянето не е извършено по надлежен ред, може да се легитимира като собственик само ако ги е придобил по давност. По делото е установено, че общият на страните наследодател А/Атанаско/ Л. А., починал на 16.02.1966 г., е декларирал в декларацията си от 1956 г. за внасяне на имоти в ТКЗС общо 35.200 дка земеделски земи в землището на с. М. С протоколно решение № 2* от 18.01.1993 г., постановено по заявление на ответника И. А., който като доказателство за правото на собственост приложил декларацията от 1956 г. за внесени земи в ТКЗС от общия наследодател, поземлената комисия признала на заявителя правото на възстановяване на собствеността, а с решение № 2* от 1.09.1994 г. възстановила на същия с план за земеразделяне четири имота с обща площ 33.442 дка. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за правилна тази съдебна практика, според която при спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ когато наследник или част от наследниците на общия наследодател претендират да са получили собствеността от него, с това те признават правото му и следва да докажат своето придобиване. В настоящия случай ответникът, като е заявил спорните имоти за възстановяване в своя полза, не се е позовал на собствено придобивно основание, а е представил декларацията на общия наследодател от 1956 г. за внесени в ТКЗС земеделски земи. Възражението, че е погасил дълг на наследодателя си по облигационно правоотношение без връзка с придобиването на спорните имоти, също не насочва към основание за придобиване на право на собственост. Затова следва да се приеме за безспорно установено, че земеделските земи, внесени през 1956 г. в ТКЗС с. М. и възстановени с план за земеразделяне на ответника, са принадлежали към момента на кооперирането на общия на страните наследодател. За да отхвърли иска въззивният съд е изложил и допълнително съображение за липса на идентичност между имотите, предмет на претенцията по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, и тези, възстановени на ответника с план за земеразделяне. По повод на това следва да се посочи, че съдът е допуснал смесване на искове с различно правно основание - по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Изхождайки от същността на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предмет на този спор могат да бъдат само имотите, притежавани към момента на кооперирането на земята, поради което и не е било необходимо изрично уточнение от ищците в този смисъл, а обстоятелството, че същите са възстановени с план за земеразделяне следва да се посочи в диспозитива на съдебния акт. В обобщение, като постановено при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК обжалваното решение следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ бъде уважен като основателен и доказан. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ищците - сега касатори, следва да се присъдят разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на 357.72 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.