Определение № 4643 от 16.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2447/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Г. В. В., против определение № 2831 от 07.06.2024 г. по гр. дело № 1613/2024 г. на ВКС, II г. о., с което е оставена без разглеждане молбата му с вх. № 12993 от 19.10.2023 г., допълнена с молба с вх. № 5484/28.03.2024 г., за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК на определение № 45 от 26.01.2023 г. по в. ч. гр. д. № 461 по описа за 2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново (ВТАпС), в частта, с която е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 15 лева, представляваща държавна такса по частна жалба, и е прекратил производството по делото. Навежда доводи за неправилност на обжалваното определение поради погрешна преценка на съда относно правните последиците на атакувания съдебен акт, който противно на приетото разрешава спор за материално право. Въззивната инстанция се е произнесла по подадената от него частна жалба, без да е извършена преценка с влязъл в сила съдебен акт на материалната му възможност да заплати дължимата държавна такса по частната жалба като публичноправно задължение, във връзка с която е направил и съответните искания, като го е осъдила за нея и ограничила правото му да получи гарантираните му средства за лични нужди. При тези съображения за допустимост на молбата, както и при наличието на основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, изведено с влезли в сила актове по производства, по които е участвал и е извършвана преценка за невъзможността му да заплаща дължимите по тях държавна такса и разноски, иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК. Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения: Производството по чл. 303 - чл. 309 ГПК е производство за извънинстанционен контрол и отмяна на влезли в сила неправилни съдебни решения. Извънредният характер на производството произтича както от приложимостта му единствено към необжалваемите и ползващите със сила на пресъдено нещо решения, така и от възможността за защита срещу тяхната неправилност при изрично и лимитативно предвидените в процесуалния закон причини. Този характер на производството обуславя приложимостта му не към всички съдебни актове, а само към тези, които се ползват със сила на пресъдено нещо и по които правният спор не може да бъде пререшаван, както и към съдебните актове, които имат правните последици на влезлите в сила решения. Такова е определението за прекратяване на производството по делото на основание чл. 233 от ГПК поради отказ от иска, с което ищецът се отказва от търсената искова защита и има за правна последица окончателно загубване на възможността претенцията да бъде отново предявена, т.е. има за последица непререшаемост на правния спор, една от последиците на силата на пресъдено нещо на решенията. В този смисъл задължителната съдебна практика по т. 2 от ППВС № 2 от 29.09.1997 г., запазило значението си и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., и т. 6 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно останалите определения (извън тези за прекратяване на производството поради отказ от иска) не попадат в предметния обхват на понятието „влезли в сила съдебни актове“, подлежащи на отмяна по реда на глава Глава двадесет и четвърта от ГПК, за които след изчерпване на инстанционния процесуален ред за обжалването им, не съществува друг път за защита. Атакуваното с подадената от Г. В. молба за отмяна определение на ВТАпС, с което той е осъден е да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 15 лева, представляваща дължима за производството по частната жалба държавна такса, няма характеристика на такъв съдебен акт и не може да бъде предмет на производството по чл. 303 и сл. ГПК. С влязлото в сила определение, в частта, чиято отмяна се иска чрез извънинстанционния способ по чл. 303 ГПК, въззивният съд, след разглеждане на процесуалноправния въпрос, по който е сезиран с частната жалба, подадена от жалбоподателя Г. В., се е произнесъл за дължимите по производството разноски за държавна такса, като го е осъдил да заплати сумата от 15 лева, която се събира съгласно чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК за разглеждане на частна жалба. С посоченото определение на ВТАпС е потвърдено разпореждане № 259 от 23.11.2022 г. по гр. дело № 410/2022 г. на ОС – Ловеч за връщане на частна жалба от 05.10.2022 г., подадена от Г. В., срещу определение от 04.10.2022 г., с което производството по делото пред първоинстанционния съд е прекратено и същото е изпратено по подсъдност за разглеждане от Административен съд – Плевен. Определението, с което съдът на основание чл. 77 ГПК се произнася за дължимите от страната разноски по производството, не може да бъде отменяно чрез способа на чл. 303 и сл. ГПК. То не може да бъде приравнено на влязло в сила решение по смисъла на закона, тъй като отговорността за разноските е обусловена от изхода на правния спор и не е част от материалноправния спор, върху който се формира сила на пресъдено нещо с постановеното по делото решение, каквото в случая дори и не е налице към настоящия момент. За този извод е без значение дали съдът се е произнесъл по разноските със самия съдебен акт или с определение по чл. 248 ГПК, по реда и условията на която законова разпоредба жалбоподателят е могъл да потърси защита срещу съдебния акт по чл. 77 ГПК за събиране на дължимата за производството по частна жалба държавна такса, задължението за която има публичноправен характер, но не го е сторил. Съдебният акт за разноските не се ползва със сила на пресъдено нещо и не попада в приложното поле на извънинстанционното производство за отмяна, уредено в Глава двадесет и четвърта на ГПК. В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в определение № 1405 от 26.03.2024 г. по гр. дело № 958/2024 г. на ВКС, I г. о., определение № 3502 от 13.11.2023 г. по гр. дело № 4690/2023 г. на ВКС, IV г. о., определение № 425 от 4.12.2019 г. по гр. дело № 4343/2019 г. на ВКС, IV г. о., определение № 677 от 10.12.2018 г. по т. дело № 2810/2018 г. на ВКС, II т. о., определение № 35 от 11.02.2013 г. по т. дело № 28/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 136 от 27.06.2013 г. по т. дело № 1809/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 16 от 20.01.2014 г. по т. дело № 3257/2013 г. на ВКС, І т. о., и други. Останалите доводи в жалбата са относими към правилността на оспорвания с молбата за отмяна по чл. 303 ГПК съдебен акт на ВТАпС и нямат значение за преценката на допустимостта на молбата за неговата отмяна, която е предмет и на настоящото производство, поради което и не се обсъждат при разглеждане на частната жалба. Противното би означавало да се извърши проверка на правилността на акта, чиято отмяна се иска с молбата, а не преценка на допустимостта на последната. Предвид гореизложеното, след като определението на ВТАпС в частта за разноските не подлежи на отмяна, подадената от Г. В. частна жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея определение, като съобразено с процесуалните правила, следва да се потвърди. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.