Определение № 10215 от 16.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9258/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от С. Ч., гражданин на Украйна, чрез пълномощник адв. П. Берг, против определение № 31754 от 11.08.2026г., постановено по адм. дело № 9313/2026г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). В частната жалба са наведени доводи за неправилност на атакувания съдебен акт и се иска отмяната му. Сочи се, че оспореното пред първоинстанционния съд писмо съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, тъй като поражда непосредствени правни последици за неговия адресат, респективно - подлежи на съдебен контрол. Наведени са и доводи, че за жалбоподателя е налице правен интерес от оспорване на издаденото писмо, тъй като обективираният в него отказ го лишава от реален достъп до визовата процедура и препятства възможността му да премине към законосъобразен режим на пребиваване в Република България. Твърди се и нарушение на чл. 35 и 36 АПК, тъй като административният орган не бил изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая. Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на съда за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на жалбата по същество. Ответникът по частната жалба не взема становище. Върховният административен съд, четвърто отделение намира частната жалба за допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на С. Ч. против писма изх. № 26 ПР-1008/17.06.2026г. и изх. № 26ПР-1008/24.03.2026г. на началник отдел „Национален визов център“ към дирекция „Консулски отношения“ при Министерство на външните работи (МВнР). Писмата са изготвени в отговор на депозирани от украинския гражданин молби до Министерство на външните работи да му бъде разрешено по изключение да подаде документите си за издаване на виза вид „D“ в българското консулско представителство в гр. Ниш, Република Сърбия. В молбите е изтъкнато наличие на обосновани причини, тъй като лицето не може да се завърне в Украйна с цел кандидатстване за този вид виза поради реален и непосредствен риск за личната му сигурност, включително риск от принудителна мобилизация. С писмо изх. № 26ПР-1008/17.06.2026г. заявителят е уведомен, че Министерство на външните работи вече се е произнесло по идентична предходна негова молба, за което му е изпратено писмо изх. № 26ПР-1008/24.03.2026г. В последното писмо на заявителя са дадени разяснения относно условията и реда, при които чужденците могат да влизат, пребивават и напускат Република България. Отбелязано е, че подаването на заявление за виза е доброволен акт, който обаче е свързан с определени законови изисквания, като това да се кандидатства за виза „Д“ в държавата по постоянното местоживеене на кандидата. Посочено е, че в случая не са налице обстоятелства по смисъла на чл. 11, ал. 6 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР), за да се допусне украинският гражданин по изключение да подаде заявление за издаване на виза „Д“ в Генералното консулство на Република България в гр. Ниш, Република Сърбия, поради което молбата му не може да бъде удовлетворена. С обжалваното определение решаващият състав на Административен съд София-град е оставил без разглеждане жалбата на С. Ч. против писма изх. № 26ПР-1008/17.06.2026г. и изх. № 26ПР-1008/24.03.2026г. на началник отдел „Национален визов център“ към дирекция „Консулски отношения“ при МВнР и е прекратил производството по делото, на основание чл. 159, т. 1 АПК. Според съда писмата имат единствено уведомителен характер, като с тях се дават разяснения на лицето за приложимия ред за подаване на заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване. Писмата не представляват отказ за издаване на виза, нито отказ да бъде прието заявление за виза, поради което не засягат права и законни интереси на оспорващия. Определението е правилно. В случая безспорно е установено, че С. Ч., гражданин на Украйна, е отправил искане до дирекция „Консулски отношения“ при МВнР да му бъде разрешено да подаде заявление за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Генералното консулство на Република България в гр. Ниш, Република Сърбия. Съгласно чл. 10, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР, Наредбата) визите се издават от дипломатическите и консулските представителства на Република България или от такива представителства на друга държава членка, прилагаща изцяло достиженията на правото на Европейския съюз от Шенген, с която Република България има сключено споразумение за представителство за приемане на заявления за визи и за издаване на визи. Условията и реда за подаване на заявления за издаване на визи са регламентирани в чл. 11 и 12 от Наредбата, като в чл. 23 е предвидено, че заявлението за издаване на виза в дипломатическите и консулските представителства се приема от компетентно длъжностно лице или консулски сътрудник, а на граничните контролно-пропускателни пунктове - от органите за граничен контрол. Съгласно чл. 11, ал. 4 от Наредбата заявлението за издаване на виза за дългосрочно пребиваване се подава само в дипломатическите и консулските представителства по постоянното местоживеене на кандидата или в тези представителства, които са акредитирани за държавата на постоянното местоживеене на кандидата. В ал. 5 се сочи, че кандидатите за виза по ал. 4, които пребивават на законно основание в трета държава, различна от държавата на постоянното им местоживеене, могат по изключение да подадат заявление в тази трета страна след обосноваване на причините за това и ако завръщането им в страната по постоянно местоживеене е гарантирано. В ал. 6 е предвидено, че в хуманитарни и нетърпящи отлагане случаи заявление за издаване на виза може да се подава и в държави извън предвидените в ал. 3 - 5. Жалбоподателят не твърди, че е подал надлежно заявление за виза пред някое от дипломатическите и консулските представителства на Република България, което заявление да не е прието или по него да е постановен отказ. В случая лицето е депозирало две молби до МВнР, с които е поискало разрешение от МВнР да подаде заявление за издаване на виза в държава, различна от държавата му по неговото постоянно местоживеене. Но нито в ЗЧРБ, нито в НУРИВОВР е предвидена процедура по даване на предварително разрешение на кандидатите да подават заявления в държава, различна от предвидената в чл. 11, ал. 4 от Наредбата. При подадена молба по непредвидена процедура за даване на разрешение не се формира отказ, който да засяга правата и интересите на жалбоподателя. Касационната инстанция напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че подаденото от С. Ч. искане не представлява заявление за издаване на виза в някоя от хипотезите на чл. 11, ал. 4, 5 или 6 от НУРИВОВР, нито е основание за започване на друга процедура, уредена в ЗЧРБ или Наредбата. При тези констатации правилно първоинстанционният съд е приел, че оспорените писма не представляват индивидуален административен акт, който да подлежи на съдебен контрол. С посочените писма адресатът е уведомен единствено за предпоставките за подаване на виза, но същите не обективират отказ, който да създава задължения или да засяга права, свободи и законни интереси на чуждия гражданин. Определението на административния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във вр. с чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, четвърто отделение