Определение № 346 от 23.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1388/2019 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, вх.№22505/17.12.2018 г., подадена от адвокат Я. С. – процесуален представител на ответниците по исковата молба З. З., Е. Г., Л. Г. и И. Т., срещу въззивно определение №28220/05.12.2018 г. по гр.д.№1393/2018 г по описа на Софийския градски съд, г.о., II - В въззивен състав, с което е оставена без уважение молбата на горепосочените лица, за изменение на решение №5582/22.8.2018 г. по горепосоченото дело. Въззивната инстанция е приела, че с оглед изхода от спора във въззивната инстанция, следствие което е намалена присъдената от първата инстанция сума по чл.59 ЗЗД, на ищците са присъдени разноски в по-малък размер, за което ответникът по исковата молба – „ЧЕЗ Разпределение България“ АД – С. е осъден за тях. Изводът е съобразен с разпоредбата на чл.78, ал.ал.1 и 3 ГПК. Въз основа изложеното е прието, че не е налице основание по чл.248, ал.1 ГПК. Не е зачетен доводът за присъждане на всеки от ищците по 300 лева, съгласно Наредба №1 от 09.7.2004 г. Срещу определението на въззивната инстанция по чл.248 ГПК е подадена описаната по-горе частна жалба с оплаквания за незаконосъобразност. Твърди се, че въззивната жалба на ответника е срещу целия първоинстанционен съдебен акт, като се сочи, че присъдените на ответника по исковата молба са в размери по чл.7, ал.2, т.1 от цитираната по-горе наредба. Въз основа изложено се застъпва становище за дължимост от страна на „ЧЕЗ Разпределение България“ – С., по 300 лева за всеки от ищците. Ответникът по частната жалба „ЧЕЗ Разпределение България“ – С., е депозирал отговор по чл.276 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната жалба и взе предвид отговора на ответната страна в настоящото производство, намира следното: Частната жалба е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна, по следните съображения: Изводите на Софийския градски съд са правилни относно присъждането на разноските, с оглед изхода от спора. Неоснователно е позоваването на жалбоподателите на разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/09.7.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение. В процесния случай тази разпоредба не корелира с разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Разпоредбата от наредбата урежда отношенията между страни в процеса и процесуалния им представител, а двете разпоредби от ГПК имат предвид изхода от съдебния спор, при който ищцовата страна не получава в пълен обем претенцията си или ответната страна е осъдена да заплати само част от претенцията, насочена срещу нея. В настоящия случай ищците – частни жалбоподатели, получат със съдебното решение само част от претендираните от тях суми и разноските за тях те следва да получат в намален размер спрямо направените от тях разноски за процесуално представителство. Присъдените на ищците разноски са съобразени с уважената част от претенциите, а разноските за ответника по исковата молба са съобразени с отхвърлената част от претенциите, като на него са присъдени разноски/държавна такса по въззивната жалба/ и юрисконсултско възнаграждение, чийто сбор кореспондира нормата на чл.78, ал.3 ГПК. Поради това частната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното определение следва да се потвърди. Водим от изложените съображения и на основание чл.278, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,