Определение № 60498 от 16.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 949/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Б. И. К. от [населено място] против въззивно решение № 260221 от 13.10.2020г. по в.гр.д. № 1542/2020г. на Окръжен съд Пловдив, с което е отменено решение № 1156 от 9.04.2020г. по гр.д.№ 12422/2019г. на Районен съд Пловдив в частта, с която Прокуратурата е осъдена да му заплати сумата над 684.69лв. до 8 607.89лв. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения иск за сумата над 684.69лв., обезщетение за периода от 13.06.2014г. до 25.07.2016г. за забава в плащането на главницата от 36 789.40лв., обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение в престъпление, присъдени с решение № 207 от 15.11.2018г. по в.гр.д.№ 392/2018г.на АС Пловдив като погасен по давност, като са присъдени следващите се разноски. В изложението към касационната жалба, като основание за допустимост, касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 по въпрос, касаещ началния момент на погасителната давност при незаконни актове на правозащитни органи, изразили се в незаконно обвинение за извършено престъпление. Позовава се на решение по гр.д.№ 1020/2014г.на ІV г.о., съгласно което стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство, по смисъла на т.4 от ТР № 3 от 22.04.2005г.на ОСГК на ВКС, като основание за възникване на отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, претендиращо вреди. Счита, че като е приел за начален момент датата на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, въззивният съд е постановил акта си в противоречие с цитираната практика. Изразява становището си, че практиката относно обезщетението за забава следва да бъде актуализирана. Поставя и въпросът: Длъжен ли е въззивният съд да укаже на страната, че не сочи доказателства за определени обстоятелства? Твърди противоречие с решение по гр.д.№ 2999/2018г.на ІV г.о., съгласно което когато съдът приеме един вече посочен като безспорен факт за спорен, той следва изрично и ясно да уведоми страните и да измени доклада по чл.146 ГПК. В противен случай би допуснал нарушение, защото със собственото си поведение би препятствал установяването на истината в нарушение на чл.10 и чл.7 ГПК. Счита, че актът е в противоречие и с решение по гр.д.№ 929/2014г.на І г.о. Счита, че в конкретния случай давност тече от 1.10.2016г., защото обезщетение за забава не може да е изискуемо без да е индивидуализиран размера на главницата за вземането за обезщетение за причинените вреди. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Не се спори, че с влязло в сила решение № 207 от 15.11.2018г. по в.гр.д.№ 392/2018г.на АС Пловдив Прокуратурата е осъдена да заплати на настоящия касатор К. сумата от 36 789.40лв., обезщетение за причинените му вреди в резултат от неправомерно повдигнати му обвинения в извършване на престъпления, производството по който е било прекратено с постановление от 13.06.2014г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – 30.09.2016г. Настоящият иск, с правно основание чл.86 ЗЗД, е предявен на 26.07.2019г. и е за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от прекратяване на наказателното производство на 13.06.2014г. до предявяване на 30.09.2016г.на иска, приключил с влезлия в сила акт. С оглед направеното от ответната страна възражение за изтекла погасителна давност, въззивният съд е приел, че тригодишният давностен срок по чл.111, б.“в“ ЗЗД за лихвите върху вземането от непозволено увреждане тече за всеки ден на забавата, но не за целия период, а за последните три години преди предявяване на иска, т.е. в случая периодът за който може да се присъди обезщетение за забава, пред вид датата на предявяване на претенцията, е от 26.07.2016г. до 26.07.2019г. За периодът преди 26.07.2016г. искът за лихви е погасен по давност. В мотивите си, въззивният съд изрично е посочил, че практиката приема, че поради спецификите на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство и различните възможности то да бъде контролирано, за да се приеме, че то се е стабилизирало, следва да е съобщено на лицето. Позовал се е и на конкретна съдебна практика, която приема, че лихвата за забава се дължи от изтичането на срока, до който ищецът е могъл да обжалва прокурорското постановление или да поиска наказателното производство да продължи. В случая, съдът е приел, че това е станало „преди или най-късно до 30.09.2016г.“, когато е подадена исковата молба по гр.д.№ 2404/2016г. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото същите не отговарят на изискването за общо основание за допустимост /тъй като не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд/ и не са разрешени в противоречие с посочената съдебна практика, т.е. не е налице и посоченото от касатора специално основание за допустимост. Съображенията за това са следните: Въпросът, касаещ началния момент на погасителната давност при незаконни актове на правозащитни органи е разрешен с т.4 от ТР № 3 от 22.04.2005г.на ОСГК на ВКС и той е: от „влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство“. В случая не могат да бъдат споделени твърденията на касатора, че въззивният съд е приел за начален момент датата на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство./Обратно, това е датата, която ищецът е посочил, защото неговата претенция за обезщетение за забава е предявена считано от датата на прокурорския акт за прекратяване – 13.06.2014г./ Видно от гореизложените мотиви, въззивният съд изрично е посочил, че доколкото по делото не се съдържат данни за датата на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на производство, то следва да се приеме, че това е станало „преди или най-късно до 30.09.2016г.“, когато е предявена исковата молба по гр.д.№ 2404/2016г. В този смисъл ирелевантен се явява и втория поставен от касатора въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да укаже на страната, че не сочи доказателства за определени обстоятелства. Още повече, че в случая, при разпределението на доказателствената тежест, с определение от 25.02.2020г. на РС Пловдив /стр.22/, на ищеца изрично е било указано, че той следва да установи както наличието на вземане, така и датата на настъпване на забавата. Следователно, съдът е дал дължимите указани. По делото няма факти, които да са били приети за безспорни и не е налице твърдяната от касатора хипотеза на последващо приемане за спорен на вече посочен като безспорен факт, във връзка с която е сочената от него практика по гр.д.№ 2999/2018г. Съответно, противоречие с цитираната от касатора съдебна практика няма, защото двете решения не са постановени по релевантни въпроси, идентични с настоящите, съгласно т.3 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. /Второто посочено решение по т.д.№ 929/2014г. на І т.о. е постановено по въпроси, касаещи правомощията на въззивния съд и за това дали се дължи доказване на неоспорени факти/. При постановяване на акта си съдът е съобразил самостоятелният характер на вземането за обезщетение за лихва. Обстоятелството, че има еднороден предмет с главното задължение не поставя в зависимост едното от другото /поради което и всяко едно може да се претендира с отделен иск, какъвто е настоящия случай/. За разлика от главното задължение /за което в общия случай давността е петгодишна/, вземането за лихва се погасява с тригодишна давност, като е от значение моментът на предявяване на иска. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение