Определение № 3935 от 06.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3027/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Електрохолд продажби“ ЕАД, със седалище в [населено място], представлявано от юрк. В. И., против решение № 2618 от 30 април 2024 г., постановено по в.гр.д. № 7857/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20078791 от 10 февруари 2023 г., постановено по гр.д. № 44055/2019 г. по описа на Софийски районен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от К. М. К. срещу „Електрохолд продажби“ ЕАД (с предишно наименование „Ч. Електро България“ ЕАД) иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че К. не дължи на дружеството разликата над сумата от 419,65 лева до сумата от 11670,65 лева, представляваща цена за доставена електроенергия за периода 04.01.2012 г.-29.07.2016 г. вкл., за имот в [населено място], местност М. равнище, кл. № 300128393649 (при допусната от Софийски районен съд очевидна фактическа грешка в диспозитива), и вместо това е уважил предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК в тази част поради погасяването на вземането по давност. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. К. срещу „Електрохолд продажби“ ЕАД (с предишно наименование „Ч. Електро България“ ЕАД) иск по чл. 124, ал. 1 ГПК над сумата от 11670,65 лева до пълния предявен размер от 18367,36 лева, представляваща цена за доставена електроенергия за периода 30.07.2016 г.-22.04.2019 г. вкл., за имот в [населено място], местност М. равнище, кл. № 300128393649. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Въззивният съд допуснал съществено нарушение на процесуалните правила по отношение предмета на делото, редовността на исковата молба и броя на разглежданите по делото искове. Ищецът предявил два иска, с две различни основания, за два различни периода, но не му били дадени указания да изправи нередовността на исковата молба. Ответникът не бил наясно с какво се свързва датата 04.01.2012 г., но не направил изрично възражение за недопустимост на иска, а и за това следял съдът. Твърди се, че въззивният съд неправилно приел, че ответникът по всеки отрицателен установителен иск следвало да изчерпи всички възражения срещу иска, а и тези изводи били неприложими, тъй като искът на длъжника да се установи, че вземането е погасено по давност, бил положителен установителен. Освен това въззивният съд не следвало да добавя в диспозитива на своето решение думите „при допусната от Софийски районен съд очевидна фактическа грешка“, тъй като такава изобщо нямало. Сочи се още, че дори и само поради това че до м. май 2019 г. касаторът не е претендирал свое вземане към ищеца, който се е заявил като ползващ услугите едва тогава, няма как вземането да е автоматично погасено по давност. Съдът необосновано приел, че вземане има, но е налице неизправност на доставчика, който не преустановил електрозахранването до имота на ищеца. В действителност съдебната практика приемала обратното – че доставката на електроенергия е всеобщо предлагана услуга и не следва да се преустановява освен при големи изключения и драстични съображения. Потребителят имал задължение да уведоми продавача на електроенергия за всяка промяна, свързана със собствеността или ползването на имота, а в случая дружеството нямало информация за периода кой реално ползва доставяната в имота електроенергия след 2008 г. Затова е била налице обективна невъзможност за дружеството да предприеме по-рано мерки за събиране на вземанията си. Освен това ищецът препятствал събирането на процесните задължения с това, че не дал своевременно информация, че е ползвател на имота. Същият препятствал и редовното измерване на потребяваната ел. енергия, тъй като средството за търговско измерване било вътре в имота и е липсвал достъп за ежемесечното му отчитане, въпреки че клиентът имал задължение да осигурява такъв и отчетниците правили опити за измерване. Неправилно се приемало, че давността на процесното вземане е изтекла, доколкото падежът на най-ранното начислено за процесната точка на доставка вземане бил в края на м. ноември 2017 г. Първата издадена фактура по клиентския номер на ищеца била за потребена електроенергия за периода 21.10.-18.11.2017 г. Принципът на справедливостта изисквал при наличието на пречка, стояща извън кредитора, той да пристъпи към изпълнение, да се признае, че е налице препятстване на началото на срока, т.е. давността не тече, докато тази пречка бъде отстранена, което в случая станало едва през м. април 2019 г. В случая ищецът не уведомил своевременно дружеството, че той е ползвател на електроенергията, което било умишлено премълчаване с оглед неплащане на разходите. Следователно към датата на подаване на исковата молба давността не била изтекла, а с подаването на исковата молба била прекъсната. Всички вземания на ответника станали изискуеми след м. октомври 2017 г., а преди този момент нямало периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, доколкото същите не били ликвидни през периода на потреблението им. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и се обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В отговор на касационната жалба ответникът К. М. К., чрез адв. Д. Ч., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. Първоинстанционният съд е сезиран от К. М. К. с иск за признаване за установено спрямо ответника „Електрохолд продажби“ ЕАД (предходно наименование „Ч. Електро България“ АД), че не му дължи сумата от 18367,36 лева – представляваща сума за доставена електрическа енергия за периода 04.01.2012 г.-22.04.2019 г. за имот, находящ се на адрес в [населено място], местност „М. Равнище“, кл. № 300128393649. Със заявление за продажба на електрическа енергия за битови нужди № [ЕГН]/14.05.2019 г. К. е отправил искане за сключване на договор с ответника за процесния имот, като е декларирал, че е влязъл във владение в имота на 01.11.2001 г. Към заявлението е приложен и документ за собственост. С писмо от 21.06.2019 г. ответникът е уведомил ищеца, че за обекта е сключен договор с кл. № 310246323790 във връзка с депозираното от него заявление, както и че част от задълженията по прекратения договор за продажба на електрическа енергия с кл. № 300128393649 са прехвърлени, а останалите са префактурирани по новия кл. номер. Заявил е, че сумата от 18367,36 лева е дължима и следва да бъде погасена. Съгласно изготвена от ответника справка за въведени показания при отчет на средство за търговско измерване № 2309424 и средство за търговско измерване № [ЕГН], инсталирани на процесния обект, за периода 29.12.2011 г.-19.07.2019 г. е видно, че не са отчитани показания от 04.01.2012 г. до 20.04.2019 г., както и за периода 20.05.-19.07.2019 г., като в графа „аномалия“ е вписано 3402/3404. От приетата по делото техническа експертиза се установява, че измерената и отчетена консумирана ел. енергия за средство за търговско измерване с фабр. № 2309424 за 04.01.2012 г.-20.04.2019 г. е нощна тарифа – 26310 и дневна тарифа – 57253. За всички други ежемесечни посещения от отчетник в електронния масив на оператора на електроразпределителната мрежа е отбелязано „липса на достъп“. Експертът е посочил, че в приложените фактури ползваната ел. енергия е показана като корекция за различните периоди. От приетата по делото счетоводна експертиза се установява, че в счетоводството на ответника са осчетоводени 18 броя фактури за периода 21.10.2017 г.-21.04.2019 г. на обща стойност 17947,71 лева като вземане от клиент К. К. с кл. № 310246323790. Според експерта във всяка от фактурите е посочен периодът, за който се отнася, като изразходваното количество 83563 кВтч електроенергия се отнася за периода 21.10.2017 г.-21.04.2019 г. В забележка към счетоводната експертиза е отбелязано, че това количество представлява разликата между отчетеното на 04.01.2012 г. и на 20.04.2019 г., но е разпределено от ответника за период от 18 месеца назад от датата на отчитане 20.04.2019 г. В счетоводството на ответника не е отразено плащане по процесните фактури, задължението по които е в общ размер на 17947,71 лева. В съдебно заседание вещото лице е посочило, че първата фактура, издадена на името на ищеца, е от 07.06.2019 г. за отчетена ел. енергия от 21.10.2017 г. до 18.11.2017 г., като няма предходни фактури. По делото са приети и свидетелски показания, като разпитаните свидетели – служители на ответното дружество, изясняват, че обектът е бил посещаван в периода 2012-2019 г. и са оставяни бележки, тъй като не е имало достъп до електромера. От правна страна въззивният съд най-напред е посочил, че в първоинстанционното решение е допусната очевидна фактическа грешка, доколкото са постановени два диспозитива при предявен един иск – за установяване недължимостта на сумата от 18367,36 лева, представляваща главница за потребена електрическа енергия за периода 04.01.2012 г.-22.04.2019 г. Въззивната инстанция е приела, че районният съд е допуснал очевидна фактическа грешка досежно диспозитива, с който е отхвърлен предявеният от ищеца иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника недължимостта на сумата от 18367,36 лева, представляваща главница за потребена електрическа енергия като погасена по давност. Според районния съд за посочения период не се установявало ищецът да дължи сумата от 419,65 лева, но останалата претендирана от ответника сума в размер на 17947,71 лева, представляваща главница за периода 21.10.2017 г.-22.04.2019 г., не била погасена по давност, поради което била дължима от ищеца. Относно предявения иск въззивният съд е разяснил, че при отрицателен установителен иск за несъществуване на определено право посочените твърдения в исковата молба не представляват основание на иска, а само доводи на ищеца, които съдът е длъжен да обсъди, но той не е ограничен в предмета и обхвата на съдебната проверка. Независимо от посочените от ответника в процеса основания на твърдяното от него и отричано от ищеца субективно право, влязлото в сила съдебно решение, с което се уважава предявения от ищеца отрицателен установителен иск, преклудира всички основания (юридически факти), от които ответникът би могъл да извежда съществуване на правото, които са съществували към датата на устните състезания пред съда. Страните са длъжни да изчерпят всички възражения срещу вземането, респ. основания за възникването и съществуването му. В противен случай възраженията срещу правото се преклудират, включително и всеки факт, на който се основава искането да се установи, че към момента на приключването на устните състезания пред съответната съдебна инстанция, съдебно признатото право не съществува с белезите, които съдът е установил, съответно, при изчерпване на основанията, съществуването на правото ще бъде отречено с отрицателния установителен иск на всички възможни основания. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, считано от 01.11.2001 г., следователно се намира в облигационни отношения с ответника и е потребител на електрическа енергия. Отхвърлени са твърденията на ищеца, че по делото не са ангажирани доказателства за прекъснато електроснабдяването в имота, в т.ч. и на 7.06.2015 г., нито такива, които да оборят констатациите на приетите експертни заключения. Напротив – от писмените и гласните доказателства се установявало, че ежемесечно обектът е посещаван за отчитане на показанията на електромера, но поради неосигуряван достъп такива не са отчетени за времето от 04.01.2012 г. до 20.04.2019 г., когато реален отчет е направен в присъствието на ищеца. Предвид изложеното съдът е приел, че през процесния период е отчетено потребление, като съгласно заключението на експертизите, количеството минала и консумирана през електромера електроенергия за периода 04.01.2012 г.-20.04.2019 г. възлиза общо 83563 кВтч и същата представлявала разликата между показанията на двата реални отчета. Действително ищецът не е осигурявал достъп до собствения си имот, в който се намирал електромерът. При това положение е можело да се преустанови електроснабдяването в обекта, но това не е било сторено. Не се установява и електроразпределителното дружество да е предприело което и да е от предвидените в чл. 26 от Общите условия действия – не е начислена прогнозна ел. енергия, за което да е уведомен потребителят, съответно не е прекъснато и ел. захранването на обекта. Единствено ежемесечно са подавани данни за неосигурен достъп до средството за търговско измерване и нулеви показания. Поради това съдът е приел, че ответното дружество не е изпълнило задълженията си по договора, включително с бездействието си не е спазило собствените си Общи условия, препращащи към Общите условия на „Ч. Разпределение България“ АД. По този начин чрез фактуриране на реално измереното количество ел. енергия за период от 18 месеца, а не за целия период на потреблението, дружеството всъщност целяло да извлече благоприятни последици от собственото си неправомерно поведение. С оглед обстоятелството, че в правната сфера на ответника е възникнало валидно вземане спрямо ищеца, съдът е разгледал и другото основание за недължимост на плащането, а именно погасяване по давност на вземането. Посочил е, че исковата молба е депозирана на 30.07.2019 г., поради което били погасени по давност всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди 30.07.2016 г., за която няма ангажирани доказателства да е спирана или прекъсвана. Затова и към датата на депозиране на исковата молба давността била изтекла за вземанията в размер на 11251 лева, определено от съда по реда на чл. 162 ГПК, поради което същите били погасени по давност. Непогасено и съответно дължимо оставало вземането на ответника в размер на 6696,71 лева. Предвид посоченото, съдът е приел, че искът следва да бъде уважен до размер от 11670,65 лева, или за сумата от още 11251 лева – разлика над уважената от първата инстанция част от сумата. Касационният съд приема, че допускането на касационното обжалване не се обосновава. Неоснователно е твърдението на касатора за недопустимост на въззивното решение. Съдът не се е произнесъл по нередовна искова молба или извън пределите на искането, с което е сезиран. Действително първоинстанционният съд първоначално е приел, че ищецът е предявил един отрицателен установителен иск, а впоследствие е изложил мотиви по два евентуално съединени иска и е постановил два отделни диспозитива с оглед въведените две основания за несъществуване на процесното вземане – липса на договор между страните и погасяване по давност. Констатираният порок неправилно е възприет като очевидна фактическа грешка, но това не влияе върху изводите на въззивния съд. Доколкото силата на пресъдено нещо ще възникне в границите, очертани от диспозитива на въззивното решение, а в него ясно е посочено, че се касае за един иск и няма съмнение в извода на съда относно това за какъв размер и за кой период процесното вземане не се дължи като погасено по давност, съответно размера и периода, за който вземането е дължимо, допускането на касационно обжалване няма да промени изхода на делото. Поставен е въпросът може ли да е погасено по давност вземане, преди да е станало същото ликвидно (определено по размер и изискуемо). Този въпрос не кореспондира с изводите, до които е достигнал въззивният съд. Въз основа на експертното заключение по делото е прието, че фактурираното количество електроенергия след датата на отчитане 20.04.2019 г. е разпределено за период 18 месеца назад от тази дата, но всъщност се отнася за целия процесен период от 04.01.2012 г. до 20.04.2019 г. Следователно не се касае за едно вземане, спрямо което да се прилага институтът на давността, а за периодични вземания, които са фактурирани на по-късна дата. Затова съдът е приложил давността за всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди датата на депозиране на исковата молба. Предвид изложеното касационно обжалване по поставения въпрос не следва да се допуска. На следващо място се поставят въпроси, които обобщено могат да се сведат до питането тече ли давност за вземане на определен кредитор, когато длъжникът създава пречки за индивидуализиране/определяне на вземането по период и размер и за кредитора съществуват обективни пречки да установи и събере вземането си. Тези въпроси са фактически – касаят установяване поведението на ищеца и ответника в процесния случай, за което е необходим анализ на събраните по делото доказателства. Следователно не са налице правни въпроси, обуславящи допускане на решението до касационно обжалване. Единствено за пълнота следва да се посочи, че въззивният съд е констатирал неизпълнението на задължението на ищеца да осигури достъп до електромера, за да бъде отчитана преминалата енергия, но наред с това и бездействието на ответното дружество, което не се е възползвало от правомощията си по Общите условия на „Ч. Разпределение България“ АД, сред които е и преустановяването на снабдяването. Така съдът е достигнал до извод, че дружеството не следва да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Последният въпрос е относно приложимостта на ТР № 3/2011 г., ВКС, ОСГТК, към вземания на топлофикационни, електроснабдителни и други дружества, които не са определяни периодично, напр. ежемесечно, по размер, а са станали ликвидни и изискуеми на една и съща дата, с установяване на размера на ползваната услуга. В мотивите към цитираното тълкувателно решение се приема, че вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги, са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност. Изброени са различните предвидени системи за плащане на действително потребеното количество енергия – на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска; по реална месечна консумация, като е прието, че във всички случаи се касае за периодични плащания. В настоящата хипотеза въззивният съд е приел, че ищецът не е осигурявал достъп до имота и показанията на електромера не са отчитани в периода 04.01.2012 г.-20.04.2019 г., на която дата е отчетено количество електроенергия за целия исков период, което ответното дружество е фактурирало на предишния собственик на имота, а впоследствие е префактурирало на ищеца за осемнадесетмесечен период назад. Съдът се е позовал и на чл. 26 от Общите условия на „Ч. Разпределение България“ АД, уреждащ хипотеза, в която, ако достъпът за отчитане на средствата за търговско измерване не бъде осигурен, пренесеното количество електрическа енергия се изчислява на база на средноаритметичната величина на използвани количества енергия по съответните тарифни зони през предходния отчетен период и същия съответен отчетен период от предходната година. При последващо осигуряване на достъп се извършва корекция според реалните показания на средствата за търговско измерване, ако това е необходимо, както е сторено в случая. Предвид изложеното следва да се приеме, че дружеството е имало възможност да определя ежемесечно прогнозна консумация за обекта предвид неосигурения достъп до електромера, респ. при неплащане на дължимите суми да предяви вземането си по съдебен ред. Обстоятелството, че това не е сторено в продължение на години, не следва да води до неблагоприятната за длъжника последица давността за вземанията да се изчислява по различен начин от регламентирания в чл.111, б. „в“ ЗЗД. С оглед изложеното, липсва основание за допускане на решението до касационно обжалване по поставения въпрос. При този изход на спора на ответника по касационната жалба се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред касационната инстанция в размер на 580 лева, определени съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв и с оглед уважената част от иска. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,