Определение № 93 от 25.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 621/2012 г.

Производството по делото е по реда на чл.274, ал. 2 ГПК. Образувано е по подадена частна жалба от ответника [фирма] със седалище в [населено място] срещу определение № 2186/10.07.2012 г. по в. гр. дело № 1853/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решението, постановено по същото дело в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното определение – нарушение на материалния и процесуален закон. Иска отмяна и постановяване на друго, с което да се измени решението на Пловдивския окръжен съд, постановено по делото в частта за разноските, с която в тежест на жалботодателя е присъдена сумата 5770 лв. разноски за двете инстанции. Ответникът по частната жалба [фирма], правоприемник на [фирма] не е изразил становище. Третото лице помагач [фирма] не е изразил становище по частната жалба. Върховният касационен съд състав на Второ гражданско отделение намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С решение № 1697/05.12.2011 г. по в. гр. дело № 1853/2011 г. на Пловдивския окръжен съд е отменено решение по гр.дело № 18950/2010 г. на Пловдивския районен съд и е осъден жалбоподателя [фирма] [населено място] да отстъпи собствеността и предаде владението на [фирма] [населено място] на движими вещи, находящи се на строителна площадка, открита за строителен обект „5-6 етажно жилищно застрояване в УПИ *, кв.12 по плана на[жк], [населено място], последната в УПИ *, 992, кв.12[жк], подробно индивидуализирани в решението. Със същото решение е осъдено дружеството-жалбоподател да заплати на [фирма] [населено място] сумата 5770 лв. разноски за двете инстанции. С обжалваното определение е прието, че искането на жалбоподателя за изменение на въззивното решение в частта за разноските е допустимо, но по същество неоснователно. Прието е, че ответника по ревандикационния иск [фирма] е признал иска, но не е предал вещите, предмет на делото на „Р.”, поради което е дал повод за завеждане на делото. С оглед на това съдът е направил извода, че не е налице хипотезата на чл.78,ал.2 ГПК, поради което разноските следва да са в тежест на дружеството-жалбоподател. Настоящият съдебен състав споделя изводите в обжалваното определение. Съгласно разпоредбите на чл.78,ал.1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска. Ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска разноските се възлагат върху ищеца – чл.78,ал.2 ГПК. В настоящият случай жалбоподателят-ответник [фирма] е признал предявения ревандикационен иск. От събраните по делото доказателства е установено, че с поведението си жалбоподателят е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е предал на ищеца [фирма] – чиито правоприемник понастоящим е [фирма] вещите, предмет на исковата претенция. С оглед на посоченото не се установява наличието на една от предпоставките, предвидени в чл.78,ал.2 ГПК и поради това, присъдените разноски с въззивното решение следва да останат в тежест на ответника-сега жалбоподател. Въззивното решение в частта на присъдените разноски не следва да се изменя на осн.чл.248 ГПК. Доводите в частната жалба за неправилност на обжалваното определение са изцяло неоснователни, поради което същото следва да се потвърди. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение