Определение № 766 от 31.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 788/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 - чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на А. М. М., гражданин на Руската Федерация, роден на [дата]., подадена чрез упълномощен адв. С. Карагьозова, против определение № 19723 от 12.10.2024 г., постановено от Административен съд – София - град, Първо отделение, 63 състав, по адм. д. № 9839/2024 г. Частният жалбоподател оспорва извода на първоинстанционния съд за процесуална недопустимост на обжалването на процесния отказ за издаване на виза тип "D". Счита, че съдът погрешно е приложил нормата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, без да съобрази, че в жалбата били изложени твърдения за противоречия с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/. Изразява становище за злоупотреба с власт и превратно упражняване на власт, тъй като са засегнати основни негови права - да може свободно да ползва притежавани материални активи на територията на Република България, гарантирани с Протокол № 1 от Конвенцията. Претендира отмяна на обжалваното определение и връщане делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. По делото не е постъпил писмен отговор по реда на чл. 232 АПК. Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба на А. М. М. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в преклузивния срок, визиран в чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното определение № 19723 от 12.10.2024 г. е оставена без разглеждане жалбата на А. М. М., гражданин на Руската Федерация, роден на [дата]., подадена срещу Отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, вид "D" за Република България от 09.09.2024 г. на Консулско длъжностно лице в Генерално консулство на Република България в Санкт Петербург, Руска Федерация, по подадено заявление от 03.07.2024 г. и е прекратено производството по адм. дело № 9839/2024 г. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София - град се е позовал на нормата на чл. 159, т. 1 АПК и е приел, че в случая е налице процесуална недопустимост на обжалването, защото жалбоподателят оспорва отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, вид "D", за многократно пребиваване, на основание чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. Първостепенният съд е установил, че в съдържанието на жалбата са изложени правни и фактически основания, касаещи приложението на националния материален закон, относно незаконосъобразността на акта, без конкретни твърдения за нарушения на ЕКПЧ. От тук е изведено заключение, че съобразно законовата норма на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, отказите за издаване на виза, подлежат на оспорване, само когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, а видно от текста на подадената жалба, в нея не се сочи такова засягане на визираните права, поради което същата се явява недопустима и това обстоятелство изисква оставянето й без разглеждане. Според настоящия съдебен състав обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи отменителни основания. Това е така, защото първоинстанционният съд точно е констатирал, че е сезиран с жалба, предявена от А. М. М., гражданин на Руската Федерация, роден на [дата]., вдовец, в която се съдържат подробни оплаквания за противоречия с приложимия материален закон - ЗЧРБ и със законовите изисквания на АПК. Развитата теза от оспорващото лице е, че същият притежава недвижими имоти в [населено място], област Пловдив и в гр. Свети Влас, област Бургас в Република България, които желае да ползва редовно, поради което претендира издаване на поисканата виза за дългосрочно пребиваване. В текста на жалбата А. М. действително е посочил противоречие с чл. 8 ЕКПЧ, което обаче е общо формулирано и бланкетно, без конкретно уточнение в какво точно се състои засягането на правото на зачитане на личния и семейния му живот. Притежаването на недвижими имоти на територията на Република България не е обстоятелство, което само по себе си да представлява основание за ползване на защита по реда на чл. 8 ЕКПЧ, доколкото в конкретната хипотеза позоваването е само декларативно, като липсват релевирани относими факти и обстоятелства, изискващи предоставянето на закрила по горепосочения ред. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ един от видовете издавани визи от Република България са тези за дългосрочно пребиваване - процесната виза тип "D". Обжалваният в първоинстанционното производство отказ е постановен по повод искане за издаване на такъв вид виза, която съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. В националното ни законодателство тази процедура е регламентирана в ЗЧРБ, Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим. Няма акт на Европейския съюз, който да създава право на граждани на трети страни на дългосрочно пребиваване в държава- членка на Европейския съюз. Такова право не е предвидено и в Хартата на основните права на Европейския съюз. Европейската конвенция за защита правата на човека също не гарантира такова право, нито Международният пакт за граждански и политически права. Следователно в позитивното национално право няма действаща правна норма, вкл. и ратифициран международен договор, който пряко да създава права на гражданин на трета страна за пребиваване на територията на Република България. Издаването на виза за дългосрочно пребиваване на чужденец е предоставено изцяло на преценката на съответната държава. Според установения принцип на международното право, държавите имат правомощието, без да нарушават ангажиментите, произтичащи за тях от договорите, да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия. В случая обосновано първостепенният съд е преценил, че жалбоподателят не аргументира твърдение за нарушаване на защитено право на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8 ЕКПЧ. Ето защо в мотивите на оспорения съдебен акт правилно е обсъдено приложението на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, по силата на която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. От съществено значение е и обстоятелството, че жалбоподателят е роден в Руската Федерация и е гражданин на Руската Федерация, поради което същият е извън приложното поле на ЕКПЧ. Не е спорен правнорелевантният факт, че на 16.03.2022 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа е приел решение за изключването на Руската федерация от организацията, като ден по- рано Парламентарната асамблея на Съвета на Европа е гласувала единодушно за изключването на Руската Федерация. На 22.03.2022 г. Европейският съд по правата на човека е приел резолюция относно последиците от прекратяването на членството на Руската федерация в Съвета на Европа в светлината на член 58 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, с която определя 16.09.2022 г. за датата, от която Руската федерация ефективно престава да бъде високодоговаряща страна по ЕКПЧ. С оглед на това тричленният състав на Върховния административен съд счита, че е обосновано заключението на първостепенния съд, че жалбоподателят не може да се ползва, съответно да се позовава, на визираната Конвенция. Обстоятелството, че оспорващият М. притежава недвижими имоти в Република България не променя този законосъобразен извод, доколкото същият безспорно е останал руски гражданин към момента на издаване на процесния отказ, както и към датата на постановяване на оспорения съдебен акт. По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение не страда от инвокираните с частната жалба пороци, което налага отхвърлянето й като неоснователна. На основание на горното и на чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение