Определение № 43 от 05.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12221/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на В. П. Р. и Е. С. Р. от гр. София, подадена чрез процесуалния представител адв. Динева, срещу определение № 1733 от 27.10.2025 г., постановено по адм. дело № 482/2025 г. по описа на Административен съд – Перник, с което е оставена без разглеждане жалбата им против мълчалив отказ на кмета на Община Перник да се произнесе по подаден сигнал за извършено незаконно строителство в съседен на жалбоподателите имот, прекратено е производството по делото и са осъдени да заплатят разноски по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществени процесуални нарушения. Излагат се съображения, че съдът неправилно е приел, че в случая мълчаливият отказ не подлежи на оспорване. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – кмета на Община Перник, чрез процесуалния си представител юрк. Евтимова, в приложен по делото писмен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежни страни, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – Перник е приел, че липсва годен за оспорване акт, тъй като в хипотезата на чл. 225а, ал. 1 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ кметът на общината действа служебно и специалната норма на чл. 214, т. 3 от ЗУТ не предвижда обжалване на отказите, били те изрични или мълчаливи, за издаване на актове по чл. 225а от ЗУТ. Така постановеното определение е правилно. Видно от съдържанието на подадената от В. и Е. Р. жалба пред Административен съд – Перник, предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е мълчалив отказ на кмета на Община Перник да издаде заповед по чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ във връзка с адресирана до него жалба от Е. Р. срещу незаконни строежи – басейн и изградена плътна ограда, в [УПИ], който е съседен на неговия имот. При така установеното по делото законосъобразен е извода на първоинстанционния съд, че жалбата е недопустима, тъй като липсва годен за оспорване индивидуален административен акт. В ЗУТ липсва правна норма, която да предвижда задължение за компетентния административен орган за произнасяне с акт по сигнал за извършено строителство с нарушения по смисъла на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ или по подадена жалба срещу такова строителство. Поради това нито изричният отказ, нито мълчаливият такъв, носят белезите на индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Законът за устройство на територията е предвидил самосезиране на органа по незаконно строителство по чл. 224 и чл. 225 от ЗУТ или чл. 224а и чл. 225а от ЗУТ в производството по установяване, спиране изпълнението и премахване на незаконни строежи, поради което то не може да бъде инициирано по сигнал на трети лица, тъй като те не могат да претендират неблагоприятни правни последици в чужда правна сфера. Лицата, подали жалби срещу незаконен строеж, дори и да се засяга тяхна собственост, не са заинтересовани лица, тъй като заповедта по чл. 225а от ЗУТ не създава задължения за тях – адресат на разпореждането за премахване на незаконен строеж е неговият извършител. Поради и това в процесния случай липсва формиран мълчалив отказ, тъй като не е налице нормативно уредено задължение за кмета на Община Перник да издаде по искане на трето лице административен акт по чл. 225а от ЗУТ, касаещ извършено незаконно строителство от друго лице в съседен имот. Следователно, както правилно е приел административният съд, оспорването се явява недопустимо, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство, подлежащо на прекратяване на основание чл. 159, т. 1 от АПК. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски за производството, частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на този ответник сумата в размер на 80 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,