Определение № 21 от 22.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3051/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Т. Г. против решение № 190 от 16.08.2020 г. по гр.д.№ 319/2020 г. на Сливенски окръжен съд, с което е отменено решение № 338/23.03.2020 г. по гр.д. № 5734//2019г. на Сливенския районен съд и вместо това тя е осъдена по иск, предявен на основание чл. 109 ЗС от Г. А. П. и И. А. Д. да премахне частите от покривната конструкция на второстепенните си постройки, които са разположени върху кирпичената ограда, попадаща в имота на ищците с идентификатор ...., находяща се в западната му част. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 109 ЗС във вр. с чл. 50 ЗС, защото искът е уважен въпреки, че не се установява ответницата да подържа неоснователни действия, които да създават пречки ищците да упражняват правото си на собственост по-големи от обичайното, за допуснати съществени процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата и постановяване на противоречиви мотиви и за необоснованост на извода, че ответницата е извършила неоснователни действия, с които смущава правото на собственост на ищците. В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 и ал.2 пр.3 ГПК. Твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС и казуалната практика по чл. 109 и чл. 50 ЗС – Р № 2/06.07.2018 г. по гр.д.1598/2015 г., ІІ г.о. и Р № 8/ 05.06.2019 г. по гр.д.№ 1295/2018 г. на І гр.о. относно това, че не всяко неоснователно действие на ответника води до уважаване на иска по чл. 109 ЗС, а само неоснователните действия, които създават пречки за упражняване правото на собственост на ищеца по-големи от обикновените. Твърди се и противоречие на обжалваното решение с ТР № 1/04.01.2001 г. по ТР № 1/2000 г. за правомощията на въззивната инстанция и казуални решения относно правомощията и задълженията на въззивната инстанция – препратено е към възприетата фактическа обстановка от РС на основание чл. 272 ГПК, а изводите са извлечени от друго, прието за установено, не са обсъдени всички възражения на отвеницата в отговора на въззивната жалба, не са мотивирани изводите Очевидна неправилност се твърди на първо място поради неяснота в диспозитива коя реална част от покривната конструкция да се премахне – от коя до коя графични точки. Ответниците по касация оспорват жалбата и допускането до касация, тъй като решението е съобразено с установеното от СТЕ, диспозитивът е ясен и изпълним, а мотивите на решението съответстват на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 109 ЗС. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: От доказателствата по делото – СТЕ и свидетелски показания, както и декларации от ответницата К. Г., дадена 1987 г. и от ищците през 2015 г. се установява, че кирпичен зид, който е бил стена от сграда собственост на ищците, към момента служи за граница между двата съседни имота – на ищците с идентификатор .... и на ответницата с идентификатор .... Според приетата неоспорена от страните СТЕ, изготвена от в.л. М., тази кирпичена стена попада изцяло в имота на ищците, била е част от тяхна сграда, а сега служи за ограда. През 1987 г. ответницата е дала съгласие ищцата Г. П. да построи жилищна сграда до общата им граница. През 2015 г. ищецът И. Д. е декларирал, че няма никакви претенции относно съществуването на стопанската постройка в имота на ответницата К. Г., както и за бъдещи ремонти и пристроявания към постройка № 2 и че в бъдеще няма да предявява никакви претенции относно строежи, ремонти и пристроявания в имота, собственост на ответницата. Установено е от СТЕ, че ответницата е обединила сгради в своя имот до границата с имота на ищците, като е направила сграда с общ покрив на калкан със самостоятелен зид към имота на ищците. Северно от нея се намира паянтова стопанска сграда, която не е заснета в КК. От улицата на север, кирпиченият зид между двата имота е общо 15,40 м., от които на разстояние 11,20 м. зидът е дебел 0,15 м. и е висок 2,20 м., следва разстояние от 3,70 м. от този зид, която е с дебелина 0,55 и височина 2,20 м. и останалите 0,55 м. са премахнати. Североизточният ъгъл на втората стопанска постройка на ответницата с 0,15 м. лежи върху зида. Покривната конструкция на първата сграда на ответницата лежи с 0,25 м. в северната си част до 0,05 см. в южната си част върху кирпиченият зид. Вещото лице е установило, че между зида служещ за граница и стената на жилищната сграда на ищците е налице малко разстояние - между 30 см. и 50 см. В исковата молба, ищците обосновават искането си за премахване на частите от покривите на двете сгради в имота на ответницата, защото искат да премахнат кирпиченият зид, за да изградят нова ограда според правилата на ЗУТ, при което освободеното място от разликата между ширината на зида и на новата ограда, ведно с наличното место ще им позволи да обслужват сградата си в имота. От свидетелските показания на св.П. се установи, че ищцата иска да изолира с топлоизолация стената на жилищната си сграда, но за да стане това е необходимо да се събори кирпичената стена и по този начин да се осигури възможност за обслужване на жилищната сграда, което към момента е невъзможно. РС е приел, че покривът на стопанската постройка на ответницата и по-рано е бил върху керпиченият зид, т.е. той не създава пречки на ищците, поради което е отхвърлил иска. Въззивният съд е приел, че са налице условията за уважаване на иска по чл. 109 от ЗС, тъй като е доказано, че ищците са собственици на имот с идентификатор ...., който включва и процесната кирпичена стена, че към момента ищците не могат да извършат саниране на жилищната си сграда поради липса на пространство от жилищната им сграда до кирпичения зид – наличното такова според СТЕ е от 30 см. до 50 см. Въззивният съд е приел, че ако към него се прибави мястото, което би се освободило от разрушаването на кирпичената стена от около 55 см., общото празно пространство ще позволи на ищците да обслужват по – добре жилищната си сграда, включително като извършат и саниране. Мотивирайки се с това, че правото на собственост е абсолютно и не търпи външно вмешателство без основание и доказаното, че ответницата е извършила ремонт на собствени помещения, след който част от покривната им конструкция е построена върху кирпичената стена собственост на ищците, въззивната инстанция е приела, че ищците са възпрепятствани да съборят кирпичената стена и на практика ответницата им пречи да упражняват правото си на собственост в пълен обем. Приела е, че пречката в случая е значителна, тъй като ако стената не бъде съборена ищците не ще могат да изолират сградата си, като същевременно ответницата е извършила ремонт, с който се засягат правата на ищците без да има правно основание за това и при противопоставяне от страна на ищцата. Неоснователно се подържа очевидна неправилност като основание за допускане до касация. Формулираният диспозитив е достатъчно ясен относно това коя част от покривната конструкция следва да се премахне. Не е необходимо да се посочват географски точки или към решението да е приложена скица, тъй като се касае за съществуващи елементи на место. Подобно изискване нормата на чл. 109 ЗС или норма в ЗКИР няма. Изискването е да се посочват координатни точки на границите на поземлените имоти, но това не касае сградите. Очевидна неправилност е налице, когато решението страда от особено тежка форма на неправилност в една от трите й форми, която може да се установи без да се извършва същинска проверка по същество на касационната жалба или когато съдът не е приложил императивна правна норма. Такива форми на неправилност, съдът не констатира нито нарушение на императивна правна норма. Касаторката счита, че въззивното решение противоречи на ТР № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС и казуалната практика по чл. 109 и чл. 50 ЗС – Р № 2/06.07.2018 г. по гр.д.1598/2015 г., ІІ г.о. и Р № 8/ 05.06.2019 г. по гр.д.№ 1295/2018 г. на І гр.о. относно това, че не всяко неоснователно действие на ответника води до уважаване на иска по чл. 109 ЗС, а само неоснователните действия, които създават пречки за упражняване правото на собственост на ищеца по-големи от обикновените. Според дадените с ТР № 4/6.11.2017 г. по т. д. № 4/2015 г., ОСГК разяснения, за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже кумулативно че е собственик на имота, че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействия и че това действие или бездействие създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените ( чл. 50 ЗС ). В случаите, при които естеството на извършените от ответника действия е такова, че е ясно, че с тях се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем, например действия в собствения на ищеца имот или поддържане създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без наличие на облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот, то собственикът не е длъжен да доказва пречки за упражняване на правото си на собственост. Той не е длъжен да търпи в имота си каквито и да било действия, които се извършват без негово съгласие. Самото пряко въздействие върху имота му от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си. В този смисъл са Р № 105 от 12.11.2018 г. по гр.д.№ 3109/2017 г. на ВКС І гр.о. Р № 430 от 27.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 312/2010 г., II г. о. /Р № 57/26.03.2013 г. по гр. д. № 907/2012 г. II гр. г., Р № 220 от 18.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2922/2013 г., I г. о. и др./ Въззивното решение не е постановено в противоречие с посоченото от кадсаторката Р № 2/06.07.2018 г. по гр.д.1598/2015 г., ІІ г.о., според което преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Такава конкретна преценка е извършил въззивния съд и е изложил защо приема така. Изводите на съда са съобразени с цитираните по-горе решения. Другото цитирано от касатора решение, с което се твърди противоречие е Р № 8/ 05.06.2019 г. по гр.д.№ 1295/2018 г. на І гр.о. То се свързва с практиката по чл. 109 ЗС и чл. 50 ЗС. По това дело обаче е допуснато касационно обжалване по процесуален въпрос - „дали въззивният съд, приемайки че предметът на доказване е по-голям от очертания в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ал.1 ГПК, е длъжен да даде указания на ищеца, че не сочи доказателства за установяване на релевантни за делото факти“. Това решение не касае повдигнатия от касатора въпрос и не кореспондира на данните по делото и мотивите на съда към обжалваното решение и не формира основание за допускане до касация. По процесуалният въпрос за задълженията на въззивната инстанция да обсъди наведените доводи и възражения от страните във въззивната жалба и отговорът към нея, въззивното решение е съобразено със съдебната практика, с която е обосновано това задължение. От изложеното по-горе, е видно, че съдът е изложил мотиви и е обсъдил доводите на страните. Изводите на вещото лице, че кирпиченият зид е част от сграда на ищците и попада изцяло в техния имот не е оспорен при приемане на заключението. Този извод и останалите констатации на вещото лице не са и оборени с никакви доказателства по делото. Твърдението за грешка или непълнота при заснемане на границата в КК се прави за първи път в касационната жалба, не е доказано по делото. СТЕ не е констатирала такава. За първи път заявено твърдение по фактите в касационната жалба не може да бъде разглеждано в касационното производство. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният размер 300 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение