Определение № 9 от 06.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1102/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. чл.248 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Олд Тауър 7“ ЕООД срещу определение № 96/30.01.2024 г. по въззивно гр.д. № 302/2023 г. на Варненския апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на „Олд Тауър 7“ ЕООД за изменение на въззивно решение № 194/20.11.2023 г. по въззивно гр.д. № 302/2023 г. на Варненския апелативен съд в частта за разноските. Частният жалбоподател твърди, че при правилно приложение на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед изискванията на чл.36, ал.2 ЗАдв. за определяне на справедлив и обоснован размер на адвокатските възнаграждения (не по-нисък от минималните), определеното на адв. И. Т. адвокатско възнаграждение да бъде в по-малък размер съгласно подадена до въззивния съд молба. Ответниците по частната жалба А. Л. К., М. О. К. и М. А. К. в писмен отговор оспорват основателността на частната жалба. Частната жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване и е редовна. По нейната основателност: В молбата по чл.248 ГПК до въззивния съд се твърди, че материалния интерес е сбор от цената на всички оценяеми искове и че следва да намери приложение разпоредбата на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г., при което минималните възнаграждения биха били в друг – по-нисък размер. Въззивният съд е приел, че с въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение, с което са уважени искове на тримата ищци А. Л. К., М. О. К. и М. А. К. срещу „Олд Тауър 7“ ЕООД с правно основание чл.155, ал.2 и ал.1 ЗЗД за сумите по 58 041.56 лева и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите по 17 687.97 лева – обезщетение за забава върху главницата за посочен период от време. По делото са представени три договора за правна защита и съдействие по всички искови претенции на основание чл.38, ал.1,т.3,предл.2 ЗАдв. и списък на разноски. Процесуално представителство е осъществено. Въззивният съд е направил изчисленията съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ за всеки един от двата предявени и разгледани иска поотделно и съгласно чл.7, ал.2, т.3 и т.4 от Наредба № 1/2004 г. е приел, че възнаграждението по първия иск е в размер на 5 293.33 лева, а по втория – в размер на 1 991.92 лева за всеки един от ответниците във въззивното производство (ищците), а общото възнаграждение за тримата е в размер на 21 855.75 лева. Приел е, че присъденото възнаграждение не е прекомерно. В молбата до въззивния съд се твърди, че материалния интерес е сбор от цената на всички оценяеми искове. Настоящият съдебен състав намира, че доводът на частния жалбоподател е неоснователен, а изводът на въззивния съд за приложението на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 /2004 г. за законосъобразен. Както изрично е прието в тази разпоредба, възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. В случая всеки един от исковете е оценяем и възнаграждението за него следва да се определи поотделно, а общото възнаграждение представлява сбор от отделните възнаграждения. Не се спори относно правилността на изчисленията на въззивния съд и след изчисления настоящият съдебен състав установи, че те са правилни. Поради изложеното обжалваното определение е законосъобразно. И доколкото „Олд Тауър 7“ ЕООД е обжалвал и въззивното решение и по касационната му жалба е образувано гр.д. № 1103/2024 г. на ВКС, IV г.о., разпределено на настоящия съдебен състав, по което той прие, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и с това въззивното решение влиза в сила, то следва да се приеме, че частната жалба е неоснователна и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски, а ответниците не претендират разноски и не са представили списък и доказателства за разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът