Определение № 2204 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4067/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 7527/30.07.2024 г., подадена от П. Я. И.-Г., чрез процесуален представител адв. С. К., против определение № 345 от 12.07.2024 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, по в. гр. д. № 436/2023 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, в частта с която е отхвърлена молбата на П. Я. И.-Г. за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 72 от 29.03.2024 г. в частта за разноските. Жалбоподателката навежда оплаквания за неправилност на определението, иска отмяната му и присъждане на разноските в пълния претендиран размер. Насрещната страна Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ/, чрез процесуален представител гл. инспектор М. И., е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите в частната жалба, намира следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че с въззивно решение № 72 от 29.03.2024 г. по в. гр. д. № 436/2023 г. по описа на Апелативен съд - Бургас е потвърдено решение № 624 от 19.05.2023 г. по гр. д. № 146/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е отхвърлен искът на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество против Г. С. Г., П. Я. И.-Г. и „Драймонт“ ЕООД за отнемане в полза на държавата следното имущество от Г. С. Г., П. Я. И.-Г. в общ размер на 146 969,77 лв., от Г. С. Г. сумата от общо 102 195,22 лв. и от дружеството сумата от 1900 лв. В мотивите на решението съдът е допуснал грешка, като е посочил, че Г. Г. е представляван от адв. К., а П. Г. от адв. Н.. Не е допусната обаче грешка в размерите на договорените и заплатени от страните адвокатски възнаграждения съобразно договорите за правна защита и съдействие, представени по делото. Така, в мотивите на решението е посочено точно, че Г. Г. е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 9500 лв. /на адв. Н./, а П. Г. – адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лв. /на адв. К./. Допуснатата в мотивите грешка /размяна на имената на двамата адвокати/, не е рефлектирала върху произнасянето на съда по размерите на възнагражденията, като направени от всяка страна разноски по делото, подлежащи на репариране от насрещната страна. При определяне на следващото се на въззивниците заплащане на възнаграждението на техните процесуални представители, съдът е посочил, че по делото е проведено едно открито съдебно заседание, приел е, че макар делото е с голяма фактическа и правна сложност, поставените спорни въпроси във въззивната жалба, макар и изискващи задълбочен анализ, не са много, а с въззивната жалба не са били заявени доказателствени искания. Въззиваемите са подали общ писмен отговор на въззивната жалба, не са заявили доказателствени искания и във въззивното производство не са събирани нови доказателства. При отчитане на тези обстоятелства, въззивният съд е намерил, че на въззиваемите следва да бъдат присъдени разноски за адвокатски възнаграждения за защитата им във въззивното производство в по-нисък размер от договорения с договорите за правна защита и съдействие, който за Г. Г. и П. Г. е и над минимума по Наредба № 1/2004 г. На Г. Г. са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 8000 лв., на П. Г. – разноски в размер на 800 лв., а на „Драймонт“ ЕООД – разноски в размер на 300 лв. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Изводите на Апелативен съд - Бургас, че решението в частта за разноските не следва да се ревизира са правилни. Възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна е надлежно релевирано от КОНПИ в проведеното на 17.01.2024 г. открито съдебно заседание. Съгласно приетото с решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване от СРС, посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не са обвързващи за съда в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Дължимият размер се преценява от съда с оглед вида и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото, при съобразяване с обстоятелството, че адвокатският труд е висококвалифициран и следва да бъде справедливо овъзмезден. Апелативен съд - Бургас е съобразил материалния интерес на искането за отнемане на имущество от П. Я. И.-Г. и притежаваното съвместно в СИО с Г. С. Г., както и извършената от адв. К. работа. Видно е, че във въззивната инстанция адв. К. е подал общи отговор и писмени бележки, заедно с адв. Н., проведено е едно открито съдебно заседание, в което адв. К. е участвал, но в него не са събирани нови доказателства и не са направени доказателствени искания. Ето защо, присъденото от съда възнаграждение от 800 лв. е съответно на свършеното от адвоката. Оплакването на жалбоподателката, че на адвоката на Г. С. Г. е определено многократно по-високо адвокатско възнаграждение е неотносимо, тъй като преценката за извършената от адвоката работа е индивидуална. Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение