Решение № 117 от 31.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1105/2012 г.

Решение № 117 от 31.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1105/2012 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Ценка Георгиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. Т. от [населено място], подадена от пълномощника му адв. А. Н., срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, IV-Д възз. с-в, № 4489 от 11.06.2012 г. по в. гр. д. № 16472/2011 г., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд, I ГК, 44 с-в, № I-44-109 без дата, постановено по гр. д. № 23472/2010 г., с което е отхвърлен предявеният от В. П. Т. срещу Прокуратурата на РБ иск за присъждане на сумата 18 228,41 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение. С определение № 237 от 26.02.2013 г., постановено по настоящото дело № 1105/2012 г. на ВКС, III г. о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по материалноправния въпрос какъв е срокът на погасителната давност по иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. Ответникът по касация Прокуратура на Република България чрез прокурора от В. С. моли решението да се остави в сила. В отговор на поставения въпрос, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното: С приложеното решение № 638/2.10.2009 г. по гр. д. № 456/2008 г. III г. о. ВКС е прието, че погасителната давност за предявяване на иск за присъждане на обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З. е петгодишна и тече от влизане в сила на оправдателната присъда. Указания относно началния момент на погасителната давност в различните хипотези на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. са дадени в т. 4 на ТР № 3/2005 г. ОСГК на ВКС. С постановеното по настоящото дело въззивно решение е отхвърлен предявеният иск от В. П. Т. срещу Прокуратурата на РБ за присъждане на сумата 18 228,41 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение, по съображения, че е погасен с изтичането на тригодишна давност. Съдът е приел, че претендираната сумата съставлява законната лихва върху внесена от ищеца В. П. Т. /подсъдим към този момент/ "парична гаранция" от 20 000 лв. по постановление на главния прокурор от 28.07.1997 г. по нохд № 2814/2001 г. като мярка за неотклонение. От правна страна е приел, че ищецът има право на претендираното обезщетение, но направеното с отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност на вземането е основателно. Вземането на ищеца за вреди под формата на пропуснати ползи в размер на законната лихва е станало изискуемо на 2.11.2006 г. с постановяване на решението по нохд № 1123/2006 г. ВКС, с което е потвърдена оправдателната присъда. Съгласно чл. 111, б. "в" ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна давност, която в случая е изтекла до предявяването на иска. Върховният касационен съд намира за правилна практиката в посоченото по-горе решение на ВКС, която е приложима и в настоящия случай, при който предмет на иска са имуществени вреди, изразяващи се в пропусната полза в размер на законната лихва върху внесена като мярка за неотклонение "парична гаранция" сума. Предявеният иск намира правно основание в чл. 2, ал. 1, т. 2 З. /ред. преди изм. по ДВ, бр. 98/12 г./ и се погасява с изтичане на общата петгодишна давност съгласно ч. 110 ЗЗД. П. вземане не е за лихва, а за претърпени вреди от пропуснати ползи поради незаконно обвинение. Законната лихва служи само за определяне на размера на вредата съгласно правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, която е претърпяло лицето, лишено от паричните средства за определен период поради незаконната мярка за неотклонение. При така дадения отговор на поставения въпрос касационната жалба е основателна. В. съд правилно е възприел установената по делото фактическа обстановка. С постановление на главния прокурор от 28.07.1997 г. на подсъдимия по нохд № 2814/2001 г. В. П. Т. е била взета мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 20 000 000 неденоминирани лева, внесена на 28.07.1997 г. С определение на съда от 5.11.2003 г. размерът на гаранцията е намален на 4 000 деноминирани лева, като на 23.12.2003 г. сумата от 16 000 лв. е върната на ищеца. Остатъкът от 4 000 лв. е изплатен на ищеца на 11.11.2005 г. Ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение. С влязло в сила решение по гр. д. № 294/2009 г. САС, ГК, 4 с-в, е уважен предявеният от него срещу ответника частичен иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за сумата 1000 лв. /от общата сума 19 228,41 лв./, съставляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи в размер на законната лихва върху внесената като парична гаранция сума. Неправилно въззивният съд е приел, че вземането е за лихви, поради което се погасява с изтичане на тригодишна давност. Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З. /ред. преди изм. по ДВ, 98/12 г./ и съставлява искане за присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане поради незаконно обвинение - в случая незаконно взета мярка за неотклонение "парична гаранция". Пропуснатата полза, изразяваща се в загуба на законната лихва върху внесената като парична гаранция сума, е в причинна връзка с незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Предвид оправдателната присъда сумата се явява задържана без правно основание, а размерът на вредата се изразява в законната лихва съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика решение № 281 от 4.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г. III г. о. ВКС, с което е прието, че разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД предвижда презумпцията, че в този случай вредите са най-малко в размер на законната лихва. С исковата молба е направено искане за изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, която да даде заключение за размера на законната лихва. Искането е оставено без уважение както от първоинстанционния, така и от въззивният съд с мотиви, че за изчисляването на лихвата не са необходими специални знания. Върховният касационен съд намира, че процесуалното право на страните да се запознаят с всички доказателства, на които се основава решението, налага изслушване на вещо лице. За извършване на съдопроизводствените действия по установяване размера на претенцията и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение