Определение № 204 от 14.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 465/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Прокуратурата на Р България срещу постановено по реда на чл. 248 ГПК определение № 2775/07.11.2022г. по гр.д.№ 1069/2022г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение искането за изменение на постановеното по делото въззивно решение от 01.07.2022г. в частта за разноските. Жалбоподателят иска отмяна на обжалваното определение като незаконосъобразно. Твърди, че след като въззивният съд е намалил присъденото от първата инстанция обезщетение по чл. 2 ЗОДОВ, следва да бъдат намалени и присъдените на ищеца от първата инстанция разноски, така щото да са съразмерни на уважената част от иска от въззивния съд. Ответната страна по жалбата – С. Н. В., не е депозирал отговор по чл. 276, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд в настоящия състав, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, намира частната жалба за основателна. Прокуратурата на Р България е ответник по спора, който има за предмет иск по чл. 2 ЗОДОВ. При разрешаването му от първата инстанция искът е уважен до размер от 20 000 лева и на ищеца са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на така уважената част, в размер на 553 лева ( така първоинстанционното решение с № 260625/21.02.2022г.) Като е уважил с решението си от 01.07.2022г жалбата на ответника Прокуратурата на Р България, въззивният съд е намалил размера на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ на 5 000 лева. В решението липсва произнасяне по отговорността за присъдените от първата инстанция разноски съобразно променения краен изход по съществото на спора. С молба от 26.07.2022г. ответникът е поискал допълване на въззивното решение с довод, че присъдените от първата инстанция разноски на ищеца за адвокатско възнаграждение следва да са съразмерни на уважената от въззивния съд част от иска, която е 5000 лева. С обжалваното определение, квалифицирайки искането по чл. 248 ГПК, вместо по чл. 250 ГПК, въззивният съд е отказал да измени решението си с мотив, че първоинстанционното решение не било обжалвано в частта за разноските. Съгласно правилото на чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на сторените по делото разноски, съразмерно на уважената част от иска. Въззивният съд дължи приложение на правилата на чл. 78, ал.1 и 3 ГПК съобразно изхода по съществото на спора пред него, след като го е променил в резултат от произнасянето по въззивната/въззивните жалби. Не е необходимо с последните изрично да се претендира отмяна/ изменение на първоинстанционното решение и в частта за съразмерно присъдените с него разноски. Промяната им по правилата на чл. 78, ал.1 и 3 ГПК е функция от промяната на крайния изход на спора и следва да бъде постановена с въззивното решение. Произнасяйки се по жалбите и на двете страни, въззивният съд е намерил иска по чл. 2 ЗОДОВ основателен за 5000 лева и неоснователен за разликата над тази сума т.е. достигнал е до различен краен резултат по съществото на спора от първата инстанция, която е била уважила иска до размер от 20 000 лева. При този резултат въззивният съд дължи отмяна на първоинстанционното решение и в частта по присъдените на ищеца разноски за несъразмерната им спрямо сумата 5000 лева разлика. Липсата на подобно произнасяне следва да бъде преодоляна по реда на чл. 250 ГПК, съгласно депозираната с подобно искане молба на ответника. Така мотивиран, настоящият състав следва да обезсили атакуваното определение и върне делото на въззивния съд, който да се произнесе по реда на чл. 250 ГПК съобразно гореизложените мотиви. Воден от горното, Върховният касационен съд