Определение № 188 от 15.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 2587/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК [ЕИК], срещу решение № 587 от 22.03.2013 г. по т.д. № 4410/2012 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, девети състав, с което след отмяна на решението на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-4 състав, постановено на 17.08.2009 г. по т.д. № 1352/2007 г., е обявена неплатежоспособността на [фирма], на основание чл.630, ал.1, т.1 ТЗ с начална дата на неплатежоспособността 31.12.2002 г.; открито е производство по несъстоятелност на дружеството, на основание чл.630, ал.1, т.2 ТЗ; назначен е временен синдик и е насрочено провеждане на първото събрание на кредиторите. С определение № 277 от 24.10.2013 г. настоящият съдебен състав, след като е отразил в какво се изразяват оплакванията на касатора, поддържаните основания за допускане на касационно обжалване и основните съображения на въззивната инстанция, на основание чл.292 ГПК е сезирал Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС по следния правен въпрос: „Следва ли кредиторите изрично да уведомят органа по чл.3 от ЗППДОбП/отм./ за своите вземания към приватизиращото се предприятие по реда на §6а ПЗР на ЗППДОбП/отм./, ако те са известни на приватизиращия орган”, като е спрял производството по т.д. № 2587/2013 г. по описа на ВКС, Търговска колегия. С определение № 356 от 24.11.2014 г. е констатирано, че след постановяване на Тълкувателно решение по тълк.дело № 9/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са отпаднали пречките за разглеждане по реда на чл.288 ГПК на висящото т.д. № 2587/2013 г., като то е възобновено. В настоящото определение не следва да се преповтаря вече изложеното в определение № 277/24.10.2013 г. по отношение доводите на страните, относими към основанията за достъп до касация, нито се дължи наново отразяване на решаващите изводи на въззивния състав. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По делото липсват данни, от които да се направи извод за вероятна процесуална недопустимост на решението, каквито доводи се съдържат в касационната жалба/ т.2.1./ Тези доводи всъщност са относими към материалноправните предпоставки по чл.608 ТЗ, по отношение на които липсва поставен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. С оглед разрешението по материалноправния въпрос, свързан с приложението на § 6а ПЗР на ЗППДОбП/отм./, дадено от ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 9/ 2013 г., според което „неуведомяване на кредитор на приватизиращо се предприятие за вземане към същото в срока и по реда на § 6а ПЗР на ЗППДОбП/отм./ има за последица изгубване на правото му на иск за това вземане, само когато с бездействието се кредиторът е станал причина за запазване на скрития му характер”, следва да се приеме, че становището на САС на този правен въпрос, обективирано в атакувания съдебен акт, е в съответствие с тълкувателната практика на ВКС. По втория правен въпрос – относно приложимостта на тригодишната давност по чл.111, б.”в” ЗЗД към вземанията по договор за уреждане на задълженията по ЗУНК, е налице задължителна практика за долустоящите на ВКС съдилища – решение по т.д. № 648/2010 г., ІІ т.о., към което е препратено в цитираното от въззивния съд решение по т.д. № 460/2010 г., ІІ т.о. В първото от посочените решения и в рамките на поставения правен въпрос за прекъсване на давностния срок, е налице произнасяне и по приложимата 5-годишна давност по чл.110 ЗЗД по отношение на главницата по разсрочени вземания на държавата по ЗУНК. В този смисъл е и постановената при действието на отменения ГПК константна практика на ВКС, обективирана както в приложените към отговора на жалбата решения по т.д. № 1088/2006 г., т.д. № 817/2006 г. на ІІ т.о., така и в решение 617/2004 г., І т.о. и други. Като неоснователно следва да се прецени твърдението на касатора че решеното от въззивния съд относно продължителността на давностния срок за вземания по погасителен план по договор по ЗУНК противоречи на ТР № 3/18.05.2012 г. според което понятието „периодични плащания по см. на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви”. В случая, както е приел въззивният съд, плащането на единното парично задължение, разсрочено по волята на страните на отделни вноски, изключва приложението на ТР № 3/18.05.29012 г., тъй като не се касае за отделни задължения, произтичащи от общ правопораждащ факт. Това становище, освен че съответства на цитираната практика на ВКС, не противоречи на постановките на ТР № 3/2012 г. доколкото в последното не се обхващат хипотези, при които погасяването на единно задължение е разсрочено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение