Решение № 5452 от 11.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14523/2017 г.

Решение № 5452 от 11.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14523/2017 г., VII о., докладчик съдията Христо Койчев Производство по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на Н. Вълчев от [населено място], против решение № 1541/27.09.2017 г., постановено по адм. дело № 1881/2017 г. по описа на Административен съд - П., с което съдът е отхвърлил жалбата на Вълчев срещу АУЗД № 599/07.07.2015 г., издаден от орган по приходите в О. П., с който са му установени задължения за ДНИ по ЗМДТ за периода 01.01.2012 г. -31.12.2014 г., и задължения за ТБО по ЗМДТ за същия период. В касационната жалба се навеждат доводи, че неправилно Административен съд П. не е прогласил обжалваният АУЗД за нищожен, тъй като са налице предпоставките за това. Счита, че неподписването на връченият му екземпляр от АУЗД е нарушение при издаване формата на акта предвид нормата на чл. 59, ал. 2, т. 8 от АПК и води до нищожност на обжалваният акт. Твърди, че това не е било коментирано в обжалваното решение, а представеният пред съда АУЗД вече подписан се стреми да отстрани този порок. Твърди се, че спазването на изискуемата се форма е елемент от законовия статут на административния акт и неговото неспазване води до нищожност, тъй като не може да се установи издателят на акта и съответно спазването на изискването за компетентност. Оспорва се и решението в частта за разноските, като се твърди че неправилно съдът не е приложил нормата на чл. 24 от НЗПП. Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено и да бъде постановено решение по съществото на спора, с което да бъде прогласена нищожност на АУЗД. Претендира присъждане на направените разноски. Ответникът - директорът на дирекция "Местни данъци и такси" при община П., не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Сочи се, че съдебното решение е постановено след подробно обсъждане на събраните доказателства, а така също от приложеният по делото препис от оспорваният АУЗД се установява че той е подписан от лицето което го е издало и не са налице предпоставките за прогласяване на акта за нищожен. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че с АУЗД № 599/07.07.2015 г., издаден от главен инспектор в отдел "Събиране и контрол" на Дирекция "Местни данъци и такси" при О. П., на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК по отношение на Н. Вълчев са установени задължения за данъци и такса битови отпадъци за периода от 01.01.2012 г. до 31.12.2014 г. включително, ведно с лихви за просрочие. Актът е съобщен на адресата по реда на чл. 32 ДОПК. Жалбоподателят е подал възражение срещу процесния АУЗД до Директора на дирекция "МДТ" при О. П., като последния с Решение № 8/12.05.2016 г., е оставил жалбата без разглеждане като просрочена. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган, а направените възражения за нищожност на акта, като издаден в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 8 от АПК са приети за неоснователни, тъй като върху представените от администрацията преписи на обжалваният акт се установява че той е подписан от неговият издател. Съдът е приел още, че оспореният акт е издаден и в съответствие с целите на закона, при спазване на административно-производствените правила и без противоречие с материално-правните норми. Посочено е че процесният АУЗД не страда от пороци водещи до прогласяването му за нищожен и е отхвърлена жалбата на касатора. Постановеното решение е правилно. Основният довод на касатора за прогласяване нищожността на обжалвания АУЗД касае липса на подпис на издателя на оспорения акт в представения му препис т. е. липса на форма. Съгласно правната доктрина незаконосъобразността има две проявни форми - нищожност и унищожаемост, като разграничаването им е с оглед степента на порока, засягащ административния акт, последиците от проявяването му и способите за тяхното преодоляване. Нищожността се отнася до валидността на административното волеизявление. При нищожните актове допуснатата незаконосъобразност предпоставя толкова тежко, радикално и нетърпимо нарушение на законността, че същите са лишени от правно действие и не могат да породят целените правни последици. Поради изначалното наличие на такива сериозни недостатъци, водещи до недействителност на волята на органа, се приема, че нищожният акт никога не е съществувал в правната действителност. Ето защо в административното право е въведен принципът, че всеки може да се позове на нищожността на акта във всеки един момент, а искане за обявяване на един акт за нищожен може да се подава без ограничения във времето /арг. чл. 149, ал. 5 АПК/. Един от основните пороци който води до нищожност но издаден индивидуален административен акт е липсата на форма. Тогава, когато законът поставя изискване за определена форма на индивидуалния акт като условие за действителност - ad solemnitatem, и тя не е спазена, ще е налице нищожност на акта. Административнопроцесуалният кодекс е въвел писмената форма като законово изискване за валидност на индивидуалния административен акт. Поради това всеки акт, който е постановен във форма, различна от писмената, извън случаите на чл. 59, ал. 3 и чл. 58, ал. 1 АПК, ще бъде нищожен. В практиката си ВАС приема че липсата на положен под издаденият индивидуален административен акт подпис на неговия издател представлява липса на форма на акта, а не нарушаване на административно-процесуалните правила и е основание за нищожност на издадения акт. В конкретният случай правилно решаващият съд е приел че обжалваният акт е издаден в писмена форма и от компетентно лице. Според чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като съгласно чл. 4, ал. 3 от с. з., в производствата по ал. 1 служителите имат правата и задълженията на органи по приходите, като се определят със заповед на кмета на общината /чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ/. По делото е представена заповед № ОА-2825/29.12.2006 г., на кмета на община П., с която на основание чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА и чл. 4, ал. 3 и ал. 4 от ЗМДТ са определени служители на общинската администрация с права и задължения на органи по приходите, сред които и издателя на оспорения АУЗД, в качеството му на служител в отдел "СК" на дирекция "МДТ" при О. П., като са налице и данни че лицето заема и съответната длъжност – "главен инспектор" с ранг IV- ти младши. Поради това правилен е изводът на първоинстанционния съд, че АУЗД е издаден от компетентен орган. АУЗД е изготвен в писмена форма и притежава нормативно изискуемите реквизити - съдържа мотиви и разпоредителна част, основания за издаването му, както и необходимите индивидуализиращи белези на издателя и данъчния субект, подпис на издателя, в противовес на доводите изложени в касационната жалба. В същия са посочени както фактическите, така и правните основания за неговото издаване. Правилно в оспореният съдебен акт, решаващият съд е посочил, че върху копието на обжалвания АУЗД връчен на касатора от съдия-изпълнителя по изпълнителното производство, който е послужил като повод за неговото образуване, не се различава положен подпис от издателя на акта, но от приложените преписи от страна на ответника на същия АУЗД е видно че той е подписан. Следва да се има в предвид, на първо място, че липсата на подпис на издателя на административния акт, какъвто е и оспореният АУЗД, е съществен порок, който може да доведе до нищожност на акта. Това обаче се отнася за случаите, при които не е подписан оригинала на акта, защото това би означавало, че липсва воля за издаването на акта. В конкретния случай са представени доказателства от страна на ответника че оспореният акт е подписан от неговият издател, който е определен като компетентен орган, предвид посочената по-горе заповед на кмета на О. П. и е поставен печат на общината. Подписа ведно с представеният екземпляр от акта не са оспорени по съответния ред от страна на касатора и не е поискано от органа да представи в оригинал цялата административна преписка вкл. и АУЗД № 599/07.07.2015 г., за да се установи дали е налице подписан оригинал от издателя на акта. Проявеното процесуално бездействие на касатора е довело решаващият съд до правилния извод, че не е налице твърдяния пред съда порок във формата на оспорения акт – липса на подпис на издателя. Решението не страда от релевираните с касационната жалба пороци и като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С обжалваното в настоящото производство решение съдът е присъдил разноски на основание чл. 161, ал. 1, изр. трето ДОПК, в което е посочено, че на администрацията вместо възнаграждение за един адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Материалният интерес по делото е бил в общ размер на 18 707. ЗЗ лв. и е определен съобразно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така определените от съда разноски за юрисконсултско възнаграждение са правилно установени от решаващия съд. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Ето защо, обосновано и в съответствие с правилата на чл. 161, ал. 1, изр. трето ДОПК първоинстанционният съд е приел, че следва да се приложи имено тази разпоредба, която гласи, че на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени в Наредба № 1/09.07.2004 г. В случая делото е с материален интерес, в общ размер на 18 707, ЗЗ лв. Разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 4 от посочената наредба предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с определен материален интерес, възнаграждението, при интерес от 10 000 до 100 000 лв., е 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. В случая съдът е присъдил 1 089. 06 лева, т. е колкото е законоустановения минимум. Налице е специална разпоредба по отношение на разноските, уредена в чл. 161 от ДОПК поради което в конкретният случай не намира приложение нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, тъй като в ДОПК не е неуреден случай по смисъла на § 2 от ДР на ДОПК. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд